— О, нищо работа, шефе. Удивително на какво е способен човек, когато задникът му е в опасност и няма избор.
— Не е вярно — възрази Худ. — Повечето хора изпадат в паника при стрелба. Но ти не.
— Дрън-дрън — каза Стол. — Просто се престорих на герой. Но мисля, че ти имаш още една важна работа, дето не си я свършил. Така че ще се измъкна на пръсти и ще изпадна в нервна криза.
Худ се обърна. Нанси стоеше точно зад него в мрака.
Той хвана ръцете й. Искаше да й каже, че и тя се е държала геройски, но не го направи. Тя никога не бе обичала комплиментите и похвалите, а и той знаеше, че не това очаква да чуе от него. Така че каза:
— Знаеш ли, това е най-късната ни среща. Отдавна мина полунощ.
Тя се изсмя, само веднъж. От очите й рукнаха сълзи.
— Помниш ли. Бяхме като съпрузи. Вечеря, книжки в леглото, новините в десет часа, на кино в събота и неделя.
Солената топлина на сълзите й събуди у него желанието да я притисне към себе си, да я целуне по ухото…
Той отстъпи крачка назад.
— Ще има разследвания, цял куп комисии и съдебни призовки. Ще ти намеря адвокат.
— Благодаря ти.
— Сигурен съм, че някой ще събере фондовете на „Demain“, когато всичко това свърши. Моите хора имат връзки навсякъде. Ще направя всичко възможно да докажа помощта ти. А дотогава Мат ще ти осигури работа.
— О, спасителю — сви устни тя.
Худ започна да се ядосва.
— На мен също не ми е весело, Нанси. Но не мога да ти дам онова, което искаш от мен.
— Не можеш ли?
— Не и без да взема от някой друг, някой, когото обичам. Прекарах по-голямата част от живота си на зрял мъж с Шарън. Ние сме свързани неразделно и това е много важно за мен.
— Това ли е всичко, което искаш? — запита тя. — Да не си луд? А страст? Дори когато се карахме, го правехме със страст.
— Да, но онова свърши — възрази Худ. — Шарън и аз сме щастливи заедно. Важно е човек да знае, че другият е до него…
— В добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве — изрече горчиво Нанси.
— Това, или просто да дойдеш на среща пред киното. — Устата на Нанси се изкриви. Тя примига няколко пъти, без да отмества поглед, после каза:
— Браво. Право в целта.
Заболя го, загдето я беше наранил, но поне бе намерил силата да произнесе онова, което не биваше да се премълчава. Болеше, но беше правилно.
— Това е — каза накрая тя. — Май трябваше да се върна в града с полковник Балон.
— Местната полиция вече е потеглила насам — каза Худ. — Те ще се погрижат да ни откарат.
— Ти си си все още същият тъпанар — усмихна се тя. — Исках да кажа, че той е ерген. Това беше шега.
— Ясно — каза Худ. — Съжалявам. — Нанси си пое дълбоко дъх.
— Не толкова, колкото аз. За всичко. — Тя отново го погледна в очите. — Макар че нещата не се развиха така, както исках, беше хубаво пак да се срещнем. Радвам се, че си щастлив. Наистина се радвам.
Обърна се да си тръгва, полюшвайки се както тогава във фоайето на хотела, с коса разлюляна като житна нива при вятър. Худ направи крачка след нея. Без да се обръща, тя протегна ръка като полицейски регулировчик, спиращ движението, и поклати глава.
Худ я гледаше как се отдалечава. Очите му бяха влажни. И когато тя се стопи в тълпата от полицаи и лекари, той тъжно се усмихна.
Срещата най-сетне се бе състояла.
71
Понеделник, 9:32
Вашингтон, окръг Колумбия
Худ, Стол и Хърбърт бяха посрещнати с добре дошли в Оперативния център и в тяхна чест беше организирано малко тържество. Когато пристигнаха, ръководството на Центъра вече се бе събрало около подноси с кафе, кроасани и всевъзможни сладкиши.
— Изкупихме всички сладкиши с френски и немски имена в комисариата — каза Ан Фарис и целуна Худ по бузата.
Ед Медина и Джон Бен бяха направили макет: войници-играчки, представляващи НАТО; Худ и Хърбърт защитаваха един форт с етикет „Порядъчност“ от цяла орда чудовища, изскачащи от един военен транспортен самолет с надпис „Ненавист“.
Охлузеният и ожулен, но не загубил духа си Хърбърт беше трогнат. Стол изгълта всичките лакомства. Худ беше смутен. Роджърс стоеше скръстил ръце в ъгъла, настрани от центъра на вниманието.
Подканен да говори, Худ се изправи и каза:
— Не сме направили нищо особено. Хора като генерал Роджърс и екипа на нашия „Страйкър“ правят подобни неща всеки ден.