— Напротив, разбирам много добре. Преглеждах акредитивите ти в компютъра си, когато ти прекрачи прага ми. Включил си се в организацията на Доминик преди двайсет и една година и единайсет месеца и си се издигнал поради научните си знания. Получил си патент за четирибитов чип за видеоигра, който е позволил на „Demain“ да продава игри, базирани на модерна технология по времето, когато другите игри са били едно– или двубитови. В Съединените щати се е вдигнал доста голям шум на тази тема, защото една калифорнийска компания твърди, че твоят чип и техният, който се готвели всеки момент да пуснат на пазара, си приличали като две капки вода.
Жан-Мишел пристъпи от крак на крак. Дали Рихтер само цитираше фактите, или намекваше, че знае нещо повече за източниците на „Demain“?
— Неотдавна си получил патент за силициев чип, който е в състояние директно да раздразва нервните клетки, чип, който „Demain“ ще използва за новото си програмно обезпечаване. В училище обаче си бил аполитичен. И когато са те наели в „Demain“, си възприел мирогледа на Доминик. Едва тогава той те е въвел в специалния вътрешен кръг на Новите якобинци, който да му помогне да отърве Франция от алжирците, мароканците, арабите и нашите общи врагове израелците. Но в този случай работната дума е „помощ“, мосю Орн. В порядъка на нещата етническите отрепки са за изхвърляне. Самоотвержените слуги са на следващото по-високо стъпало, но и те също са заменяеми.
Жан-Мишел не пророни и звук.
— Значи ни остава да разискваме само още едно нещо — изрече Рихтер. — Колко дълбоко да забия зъби в шията на агнеца.
Германецът изви ножа така, че върхът му да сочи нагоре. Жан-Мишел се опита да се дръпне назад, но мъжът зад него го сграбчи за косата и го задържа неподвижен. Рихтер придвижи острието още по-нагоре, докато върхът му се озова точно под горния клепач. Продължи да го движи, обхождайки контура на окото, без да спира да приказва:
— Знаете ли, че аз следвах медицина преди да основа партията си? — запита Рихтер. — Отговорете ми.
— Да. Моля ви, хер Рихтер, моля ви — добави французинът. Ненавиждаше се за малодушието си.
— От мен щеше да стане добър лекар, ако се бях посветил на практиката — продължи германецът. — Но аз избрах друг път, и знаете ли защо? Защото проумях, че не мога да полагам грижи за генетично низши същества. Споменавам го, защото, както разбирате, намерих друго приложение на знанията си. Използвам ги, за да оказвам влияние. Контролирайки тялото, контролирам и разума. Например, ако продължа натискам с ножа нагоре, знам, че острието ще опре в страничния ректусен мускул. Прережа ли го, за вас ще бъде изключително трудно да гледате нагоре или надолу. Ще ви се налага да носите превръзка на окото след това, иначе в противен случай ще бъдете дезориентиран, тъй като очите ви ще работят самостоятелно и — той се изсмя — ще изглеждате направо като надрусан, с едно око втренчено право напред, докато другото се движи съвсем нормално.
Жан-Мишел дишаше задъхано, краката му трепереха неудържимо. Ако гигантът зад него не го държеше здраво, щеше да рухне на пода. Усети леко боцкане над очната ябълка и изхлипа:
— Моля ви, не! Mon Dieu, хер Рихтер…
Германецът бавно поднесе лявата си ръка към ножа и опря длан в дръжката, сякаш се канеше да го забие с всичка сила.
— Знаехте ли също така — продължи спокойно Рихтер, — че това, което правим, е част от процеса за промиване на мозъците? Изучавал съм методиките на КГБ — те са правели чудеса с тях. Това, което се казва на индивид, подложен на състояние на болка и страх, се запечатва в мозъка му като най-чиста истина. Разбира се, това трябва да се повтаря непрекъснато, за да бъде наистина ефективно. Систематично и докрай.
Той натисна едва забележимо ножа. Убождането се превърна в крещяща болка.
Жан-Мишел изпищя. Не можеше да се овладее въпреки срама, който изпитваше.
— Какво мислите сега за равенството, мое малко агънце? — запита Рихтер.
— Мисля… Мисля, че сте пределно ясен.
— Пределно ясен ли? — запита Рихтер. — Това е първата ви смислена приказка от началото на разговора ни, макар и да се съмнявам, че е искрена.
И отново мръдна ножа, на което французинът реагира с поредния си писък.
— Това, което искам да ви кажа, всъщност е следното. Много скоро Доминик ще започне да изпитва далеч по-голяма нужда от мен, отколкото аз от него. Неговите Нови якобинци са една съвсем невзрачна сила, подходяща само за дребни местни дела. Аз обаче притежавам способността да стана интернационална сила. И ще стана. Новите му компютърни програми ще бъдат разпратени към американските градове, но те имат способността да убеждават единствено в извънработно време. Аз и помощниците ми можем да отидем лично в Америка, да се срещнем с американските нацисти и да ги вдъхновим. Ние сме хора от Фатерланда, родината на нашето движение. Вие сте хора, които са били сразени и принудени да служат. Светът ще ме последва и хората ще го направят сега, а не след пет или десет години. И едно също толкова важно нещо — те ще ни дадат пари. А това, мосю Орн, прави двама ни с Доминик повече от просто равни във всяко едно отношение. Това ме прави по-висшестоящ от него.