Златната коса блесна през входната врата. Окото му се закачи в нея не толкова поради самото движение, колкото заради начина, по който се бе тръснала. На излизане от фоайето главата й рязко се наклони надясно и дългата й руса коса се разлюля наляво.
Худ остана втрещен. „Като птица, стрелнала се във висините!“
Неспособен да помръдне, Худ безсилно проследи с поглед как жената изчезва вдясно. Един продължителен момент той нито примигна, нито си пое дъх. Шумът във фоайето, толкова отчетлив допреди няколко секунди, внезапно се бе превърнал в приглушен ромон.
— Шефе? — обади се Стол. — Видя ли ги?
Худ не му отговори, а се втурна към вратата, провирайки се между хората и струпания багаж, разблъсквайки с рамо най-упоритите да се отместят от пътя му.
Златната лейди!
Добра се до отворената врата и се стрелна през нея. Погледна надясно.
— Такси? — запита едно пиколо в ливрея.
Худ дори не го чу. Обърна се на север и видя едно такси да се отдалечава към главната артерия на града. Яркото слънце му пречеше да се вгледа във вътрешността на автомобила. Той се обърна към пиколото.
— Не се ли качи току-що една жена в това такси? — запита Худ.
— Ja — отвърна младежът.
— Познавате ли я? — запита настойчиво Худ. Още докато произнасяше думите, осъзна колко заплашително звучаха. Пое си дълбоко дъх. — Извинявайте. — Не исках да ви крещя така. Просто… Мисля, че познавам тази жена. Тя гост на хотела ли е?
— Не — отвърна пиколото. — Остави някакъв пакет и си тръгна.
Худ махна с палец към фоайето зад гърба си.
— Къде го остави?
— Не на рецепцията — отвърна пиколото. — Даде го на някого.
Възрастна англичанка се приближи в търсене на такси.
— Извинете — каза младежът на Худ и се обърна към дамата.
В този момент изникна Стол, последван от Хърбърт.
— Какво става — попита Стол. — Ти хукна като някой, дето кучето му е решило да се поразходи по магистралата. Добре ли си?
Худ кимна.
— Да бе, вярвам ти — обади се Хърбърт.
— Добре съм — изрече Худ с далечен глас. — Аз… всъщност нищо. Това е дълга история.
— Видя ли някого?
За момент Худ остана мълчалив, после каза:
— Да.
— Кого? — запита Хърбърт.
— Една златна лейди.
Стол само цъкна с език.
Худ изчака пиколото да се върне при тях и го попита:
— Случайно да видяхте на кого остави пакета? Младежът поклати глава.
— Съжалявам. Тъкмо виках такси за хер Тсубурайя и не успях да забележа.
— Няма нищо. — Худ измъкна една десетдоларова банкнота и я подаде на пиколото. — Ако дамата случайно се върне, бихте ли се опитали да проверите коя е тя? Кажете й, че Пол… — Той се поколеба. — Не, не й казвайте кой иска да знае. Само се опитайте да разберете коя е, става ли?
— Ja — отвърна пиколото с разбиране и пак пристъпи към бордюра да отвори вратата на едно пристигнало такси.
Стол побутна Худ с крак.
— Хей, за десетарка и аз ще почакам тук. Двойно подсигуряване.
Худ дори не го чу. Това беше истинска лудост. Още не можеше да реши дали е навлязъл в територията на мечтите, или на кошмара.
Една дълга черна лимузина се плъзна покрай бордюра. Пиколото се приведе и отвори вратата. Отвътре се показа набит среброкос мъж. Двамата с Худ впиха едновременно погледи един в друг.
— Хер Худ! — изрече Мартин Ланг с лъчезарна усмивка, слезе и протегна ръка. — Толкова е хубаво пак да се видим. Изглеждате чудесно.
— Вашингтон ми действа много по-благотворно от Лос Анджелис — отвърна Худ.
Гледаше Ланг, но пред очите му още беше онази жена. Движението на главата й, блясъка на косите й…
„Стига — изкрещя той в себе си. — Имаш толкова важна работа. И собствен живот.“
Докато Худ представяше колегите си, един висок рус мъж с изразителни черти, между четиридесетте и петдесетте, излезе от колата и бавно ги приближи.
— Хер Худ — каза Ланг, — позволете ми да ви представя Рихард Хаузен.
— Добре дошли в Хамбург — проговори Хаузен. Гласът му беше звучен, а английският му — безупречен. Поздрави всекиго поотделно със стискане на ръка и леко привеждане.
Худ с изненада установи, че Хаузен е пристигнал без обичайния антураж от помощници. Американските официални лица не стъпваха и крачка, без край тях да пърхат поне две момчета за всичко.