Първото впечатление на Стол обаче беше различно.
— Напомня ми за Дракула — прошепна офицерът по поддръжката на Операционния център.
Худ се престори, че не е чул коментара на Стол, макар той да не беше лишен от основание. Хаузен беше облечен в черен костюм. Лицето му беше бледо, но напрегнато. Излъчваше осезателната учтивост на човек от Стария свят. Образът на Дракула обаче наистина би бил най-точното описание за този човек. Рихард Хаузен преследваше неонацисти. Служебният психолог на Оперативния център Лиз Гордън беше използвала информацията, съдържаща се в гофъра на Обединените нации в Интернет, за да подготви портрет на Хаузен. Бе го описала като човек, обзет от „ненавистта на капитан Ахав, но насочена към радикалите с десни убеждения“, и бе пояснила, че Хаузен не само гледа на тях като на заплаха за статуса на нацията си като член на международната общност, но и че „ги атакува със страст, предполагаща личен мотив, вероятно свързан с нещо в миналото му. Твърде възможно това да се дължи на жестокото отношение, на което е бил обект като дете, случващо се на много селски момчета, изпратени да продължат образованието си в големия град.“
В една забележка под черта Марта Макол бе предположила, че Худ трябва да е нащрек за едно нещо: че Хаузен може би търси по-близки връзки със САЩ, за да изкара от релсите националистите и да привлече атаките им върху себе си. „Това би му осигурило имиджа на мъченик, така нужен на политиците“ — пишеше тя.
Худ помести тази мисъл в едно от крилата на мозъка си с надпис „може би“. Засега за него присъствието на Хаузен на срещата беше индикация за голямото желание на германската електронна индустрия да работи с правителството на САЩ.
Ланг ги поведе към лимузината с обещанието, че ще се насладят на най-фината истинска германска храна в Хамбург, както и на най-хубавия изглед на Елба. Худ не придаваше кой знае какво значение на факта какво яде или къде. Единственото, което го вълнуваше, беше да се потопи в работа и дискусии и да стъпи отново на краката си.
Този път обаче Худ яде с огромно наслаждение, макар че когато отнасяха празните съдове, Стол се приведе към него и му довери, че супата от костенурка и боровинките със захар и сметана съвсем не предизвиквали у него усещането, както когато си похапвал бифтек и ягодов шейк.
Според германските обичаи обядът беше много ранен и ресторантът беше празен. Разговорът се водеше предимно на политически теми, възпламенен от обсъждането на наближаващата петдесета годишнина от плана „Маршал“. За почти две десетилетия работа с международни изпълнители, инвеститори и политици Худ се бе уверил, че повечето германци са благодарни за програмата за възстановяване, възродила Германия от развалините на войната. Също така бе открил, че някои от същите тези германци са упорити апологети на действията на Райха. През последните няколко години обаче той също така бе забелязал, че все повече и повече германци изпитват и гордост от това, че са приели безусловно отговорността за действията на страната си по време на Втората световна война. Рихард Хаузен бе взел активно участие в издействането на репарации за жертвите на концентрационните лагери.
Мартин Ланг също изпитваше гордост, макар и с привкус на горчивина.
— Японското правителство използва думата „извинение“ едва на петдесетата годишнина от приключването на войната — каза Ланг още преди да им поднесат ордьоврите. — А на французите им беше потребно още повече време да признаят, че държавата им е била съучастник в депортирането на седемдесет и пет хиляди евреи. Това, което направи Германия, надхвърля всякакво въображение. Все пак като нация поне полагаме всички усилия да осмислим случилото се.
Ланг отбеляза, че един от страничните ефекти от това е възникналото напрежение между тях и Япония и Франция от друга страна.
— С признаването на злодействата, извършени от нас — каза той, — сякаш нарушихме някакъв престъпен кодекс за мълчание. Сега ни считат за малодушни, за хора, не успели да отстоят убежденията си.
— Което обяснява защо трябваше да притиснем японците към масата за преговори с две атомни бомби — промърмори под носа си Хърбърт.
Друга значителна промяна, която Худ бе забелязал през изминалите няколко години, беше нарастващото негодувание от асимилацията на бившата Източна Германия. Това беше една от личните болежки на Хаузен, както учтиво го описа той.
— Това е съвсем друга страна — каза той. — Все едно Съединените щати да направят опит да погълнат Мексико. Източногерманците са наши братя, но те са възприели съветската култура и съветския начин на мислене. Инертни са и считат, че им дължим репарации, загдето сме ги изоставили в края на войната. Протягат ръце не за инструменти и дипломи, а само за пари. И когато не ги получат, вливат се във всякакви банди и почват да прилагат насилие. Изтокът въвлича нацията ни във финансова и духовна бездна и ще са ни нужни десетилетия, за да се измъкнем от нея.