Худ се изненада от нескрития гняв на политика. Това обаче, което го изненада още повече, беше, че техният иначе безупречен сервитьор изрази с грухтене одобрението си, докато им пълнеше чашите с минерална вода.
— Два пфенига от всяка марка, която заработва той, отиват за помощи на Изтока — посочи Хаузен към келнера.
Темата за РОЦ не беше засегната. Това щеше да стане по-късно, в хамбургския офис на Хаузен. Германците считаха, че трябва да опознаят партньорите си преди да започне процесът на съблазняване.
По едно време клетъчният телефон на Хаузен изписука. Той го измъкна от джоба на жилетката си, извини се и се извърна настрани да отговори.
Ярките му очи потъмняха и тънките му устни се извиха надолу. Не каза почти нищо.
Когато разговорът привърши, Хаузен сложи телефона на масата и каза:
— Беше помощникът ми. Терористи нападнали снимачна площадка близо до Хановер. Четирима души са мъртви. Едно американско момиче е изчезнало и имаме основание да мислим, че е отвлечено.
Ланг посивя.
— Филмът… да не е „Тирпиц“?
Хаузен кимна, без да крие тревогата си.
— Знаят ли кой го е извършил? — запита Хърбърт.
— Никой не е поел отговорността — отвърна Хаузен. — Но стрелящият е бил жена.
— Доринг — произнесе Ланг. — Това може да е само Карин Доринг, водачът на „Фойер“. Една от най-войнствените неонацистки групировки в Германия. — Гласът му бе равен, изпълнен с тъжна монотонност. — Рихард е прав. Тя събира млади отрепки от Изтока и ги обучава сама.
— Не е ли имало охрана? — запита Хърбърт.
— Една от жертвите е пазач — отвърна Хаузен.
— Но защо ще им е да атакуват снимачна площадка? — запита Худ.
— Това е съвместна германо-американска продукция — каза Хаузен. — Достатъчна причина за Доринг. Тя иска да изхвърли всички чужденци от Германия. Терористите обаче също така са отвлекли и каравана, пълна с нацистки реликви. Медали, оръжия, униформи, все от този род.
— Сантиментални копелета! — изръмжа Хърбърт.
— Възможно е — изрече Хаузен. — Но може би имат други цели. Разбирате ли, господа, от няколко години насам се наблюдава един отвратителен феномен, наречен Дните на хаоса.
— Чувал съм — каза Хърбърт.
— Едва ли е било по масмедиите — отвърна Хаузен. — Нашите репортери не искат да отразяват събитието.
— Но това не ги ли прави нещо като съучастници в цензура от нацистки тип? — зачуди се Стол.
— Не, разбира се. Не ги обвинявам. Чух за Дните на хаоса от приятели в Интерпол. Наистина гадна работа.
— Така е — съгласи се Хаузен и погледна първо Стол, после Худ. — Групи на ненавистта от цяла Германия и дори от други страни се събират в Хановер, на сто километра на юг оттук. Правят ралита и обменят гадните си идеи и литература. Някои, включително групата на Доринг, са превърнали в традиция атаките на символични, както и на стратегически цели по време на тези сборища.
— В крайна сметка разузнаването ни кара да вярваме, че това е групата на Доринг — вметна Ланг. — Тя е бърза и много, много внимателна.
— А правителството се бои да ги халоса през Дните на хаоса, за да не създаде излишни мъченици — каза Хърбърт.
— Така е, повечето хора от правителството се боят именно от това — съгласи се Хаузен. — Страхуват се от все по-нарастващата и нескривана гордост, която иначе много германци с десни разбирания изпитват към това, което нацията, съживена и мобилизирана под ръководството на Хитлер, е успяла да постигне. Тези представители на правителството искат да изтрият от политическата карта радикализма, без да наказват споделящите го. Особено по време на Дните на хаоса, когато толкова много антагонистични елементи са извън контрол, правителството действа изключително внимателно.
— А вие на какво мнение сте? — запита Худ.
— Мисля, че трябва да направим и двете. Да ги мачкаме на всяко място, където се появят, и после да използваме законите, за да прогоним и останалите.