— Значи вие мислите, че тази Карин Доринг и групата й са търсели реликвите специално за Дните на хаоса? — запита Хърбърт.
— Раздаването на тези музейни експонати между тях ще привърже притежателите им директно към Райха — произнесе Хаузен замислено. — Само се опитайте да си представите как би ги мотивирало това.
— За какво? — запита Хърбърт. — За повече нападения ли?
— И това — отвърна Хаузен, — или може би просто за лоялност. При наличието на седемдесет или осемдесет подобни групи, жадуващи за нови членове, лоялността е нещо много важно.
— Или пък вестта за кражбата ще раздуха смелостта в сърцата на онези, които прочетат за това във вестниците. Мъже и жени, които, както казва Рихард, все още продължават тайно да обожават Хитлер — каза Ланг.
— Какви са новините за американското момиче? — запита Хърбърт.
— Тя е стажантка във филма — отвърна Хаузен. — За последен път са я видели да влиза в караваната. Полицията смята, че е възможно да са я отвлекли заедно с автомобила.
Хърбърт хвърли поглед към Худ, който помисли малко и после кимна.
— Извинете ме — каза Хърбърт, отблъсна количката си от масата и потупа телефона под облегалката за дясната му ръка. — Ще си намеря някое спокойно ъгълче, където да поговоря по телефона. Може би ще успеем да добавим малко информация към базата данни на разузнаването.
Ланг му благодари и отново му се извини. Хърбърт го увери, че няма за какво да се извинява.
— Терористи отнеха съпругата и краката ми в Бейрут — каза той. — И всеки път, когато видя налудничавите им лица, използвам възможността да смажа колкото може повече от тях. — Той изгледа Хаузен. — Тези копелета са най-голямата ми грижа, хер Хаузен, и аз живея единствено само за да ги унищожавам.
Хърбърт се извърна рязко и затъркаля количката си сред масите. Хаузен се замисли. Лиз имаше право: тук нещо ставаше.
— Ние водим тази битка повече от петдесет години — изрече Хаузен с гробовен глас. — Можете да направите ваксина срещу болестта и да намерите подслон срещу бурята. Но как да се защитите срещу това? Как да победите ненавистта? А това е нещо, което непрекъснато се разраства, хер Худ. Всяка година никнат като гъби нови групи с все повече членове. Господ да ни е на помощ, ако някога решат да се обединят.
— Моят заместник-директор в Оперативния център веднъж каза, че една идея може да се победи с по-добра идея. Ще ми се да повярвам, че това е така. Но ако не е — той посочи с палец към отдалечаващия се Хърбърт, — аз съм тук с моя шеф на разузнаването. Ще ги проследим и ще ги унищожим.
— Те са много добре покрити — каза Хаузен, — изключително добре въоръжени и на практика невъзможни за инфилтриране, защото приемат само много млади членове. Много рядко знаем предварително какво са замислили.
— Само засега — увери го Мат.
— Какво имате предвид, хер Стол?
— Спомняте ли си онази раница, която оставих в колата?
Хаузен и Ланг кимнаха. Стол се усмихна.
— Е, ако можем да се споразумеем за тая работа с РОЦ, ще изхвърлим всичките гнили ябълки от коша.
9
Четвъртък, 11:42
Вюнсторф, Германия
Когато Джоди Томпсън чу крясъците около караваната, си помисли, че я вика Холис Арлена. Запремята още по-бързо дрехите в банята, проклинайки хората от реквизита, които им бяха сложили етикетчетата на немски, и Арлена за неговата заядливост.
И в следващия момент навън се разнесоха изстрели. Беше наясно, че това не е сцена от филма. Всичките оръжия от реквизита бяха в караваната, а мистър Буба държеше единствения ключ за тях. След миг дочу викове и писъци и проумя, че навън става нещо ужасно. Спря да претърсва торбите с дрехите и долепи ухо до вратата.
Когато двигателят на караваната изрева, тя си помисли, че някой просто се опитва да я издърпа настрани от онова, което става на снимачната площадка. После вратата се затръшна и тя чу някой да се движи вътре. Човекът мълчеше, а това бе лош знак. Ако беше човек от охраната, щеше да вика в уоки-токито си.
Внезапно забеляза, че вратата не е заключена, и мигом превъртя резето. После се сгуши сред торбите с дрехи. Имаше намерение да остане така, докато някой не дойде да я измъкне от този капан.
Заслуша се напрегнато. Не носеше часовника си и единственото й усещане за отминаващото време беше чрез долитащите звуци. Натрапникът ровеше кинжалите върху масата в дъното вляво. Стъпки, разнасящи се около масата с медалите. Отваряне и затваряне на вратички.