— Знаем ли къде се намира поне един от лагерите й?
— Непрекъснато сменят местоположенията им — отвърна Лиз. — Във файла имаме три фотографии. — Тя ги извика една по една и прочете текста под всяка. — Едната е правена до едно езеро в Мекленбург, втората е от някаква гора в Бавария, а третата е снета някъде покрай границата с Австрия. Не знаем как пътуват, но ми се струва, че живеят на палатки.
— По всяка вероятност се придвижват с автобус или каравани — каза Хърбърт. Гласът му звучеше унило. — Партизански групи от такъв мащаб обикновено пътуват по определени схеми, установявайки редовни линии за снабдяване. Но с клетъчните телефони и доставките на пратки за една нощ те могат да организират прехвърлянията си навсякъде, където пожелаят. Колко лагера са ни известни?
— Само тези три — отвърна тя.
— Какво ще кажеш за помощниците й? — запита той. — На кого се обляга?
— Най-близкият й помощник е Манфред Пайпър. Присъединил се е към нея след като са завършили гимназия. Явно тя движи всички военни въпроси, докато Пайпър осигурява събирането на финансиите, прави проверка на желаещите да постъпят при тях и така нататък.
— Значи не разполагаме с кой знае какво, така ли?
— Имаме достатъчно да разберем какво я движи, но за да я заловим… страхувам се, че не — отвърна Лиз.
— Лиз, нашият германски домакин мисли, че е възможно тя да е организирала това нападение, за да раздаде реквизита за Дните на хаоса. Като погледнем списъка на политическите й цели, не е ли вероятно да е така?
— Мисля, че си на погрешен път — каза Лиз. — Как се казва филмът?
— „Тирпиц“. Предполагам, за бойния кораб. Лиз набра „Филми в процес на снимане“ от Интернет, провери и каза:
— Снимачната площадка е била политическата цел, Боб. Това е съвместна американо-германска продукция.
Искаш да кажеш, че освен реликвите от войната, американската част от екипа също може да е била целта?
— Точно така.
— Ясно — каза той. — Ще имам разговор с властите тук. Може и да почета с присъствието си някое от тия сборища, посветено на Дните на хаоса.
— Внимавай, Боб — каза Лиз. — Неонацистите няма да се просълзят, като видят ивалидната ти количка. Не забравяй, че…
— Знам — прекъсна я той. — Междувременно можеш да ми звъннеш, ако откриеш още нещо за тази госпожица или групата й.
— Непременно — каза Лиз. — Пази се.
11
Четвъртък, 11:52
Тулуза, Франция
Облицованата с дървени панели стая беше голяма и тъмна. Единствената светлина идваше от една лампа върху масивното бюро от махагон. Единствените предмети върху него бяха телефон, факсапарат и компютър, всички събрани в тесен полукръг. Рафтовете зад бюрото едва се забелязваха в полумрака. Върху тях имаше миниатюрни гилотини. Някои бяха работещи модели, направени от дърво и стомана. Други бяха от стъкло или метал; имаше и един пластмасов модел, продаван в Съединените щати.
Гилотините бяха използвани за публични екзекуции във Франция до 1939 година, когато убиецът Йожен Вайдман беше обезглавен пред затвора „Свети Петър“ във Версай. Доминик обаче не харесваше тия машини от по-късно време: гилотините с големи и солидни ведра, където да падат главите, с екрани да предпазват палачите от пръскането на кръвта, с амортизатори да смекчават удара на острието. Доминик обожаваше оригиналите.
От другата страна на бюрото сред призрачния мрак се помещаваше гилотина, висока два метра и четиридесет сантиметра, използвана по време на Френската революция. Не беше реставрирана. Вертикалните дървени греди бяха леко разядени, а напречната опора — излъскана от всички тела, които „Мадам Гилотен“ бе стискала в прегръдките си. Острието беше издърпано до връхната напречна греда, ръждясало от дъжда и кръвта. А ракитената кошница, също оригинална, беше протрита и оръфана. Доминик често оглеждаше остатъците от трици, използвани за измиването на кръвта, и няколкото полепнали по кошницата косъма. Косми, заплели се в ракитата, когато главите са се стоварвали вътре.
Всичко изглеждаше точно така, както е било и през 1796 година, последния път, когато кожените ремъци са пристягали ръцете и краката на осъдените. Когато люнетът, железният нашийник, е задържал врата на поредната си жертва в съвършен кръг, за да не мърда. Какъвто и да е бил обзелият ги ужас, те не са могли да избягат от острието. А щом палачът освободял пружината, нищо не можело да предотврати смъртоносния удар. Главата тупвала в кошницата, тялото било избутвано настрани в собствения си кош и вертикалната планка била готова да приеме следващата жертва. Процесът бил толкова бърз, че някои тела още въздишали, докато ги издърпвали настрани. Разправяха и че няколко секунди мозъците в отрязаните глави позволявали на жертвата да вижда и чува.