— Ясно — произнесе Роджърс. — А ти какво мислиш за това?
Момчето вдигна рамене.
— Не знам.
— Не знаеш ли? — възкликна Мелиса.
— Е — произнесе Били, — снощи, когато видях фотографията, си помислих, че баща ми е мъртъв. И се разстроих.
— Ти разбираш, че тези хора са наистина много, много лоши. И че по-голямата част от хората не вярват на тези ужасни неща, в които вярват те.
— Джим каза, че хората вярват, но просто не си признават.
— Не е вярно — каза Роджърс. — Всеки си има дребни неща, които много го дразнят, например лаещи кучета или автомобилни алармени инсталации. А някои хора ненавиждат един или двама други човека, например шефа си или някой съсед, или…
— Татко ненавиждаше хората, които пият еспресо — каза Били. — Казваше, че били филисти не знам какви си.
— Филистери — каза Мелиса. Роджърс се усмихна.
— Сигурен съм, че татко ти в действителност не ги е ненавиждал. Ние използваме доста свободно тази дума, когато не знаем какво имаме предвид. Работата е там, че Джим не е прав. Познавам много народ, но не познавам никого, който да ненавижда цели групи хора. Хората като Джим изпитват удоволствие да унижават другите. Те просто не могат да не ненавиждат, това е като болест. Душевна болест. Ако не ненавиждат имигранти или хората, изповядващи различна от тяхната религия, ще ненавиждат хора с различен от техния цвят на косата или хора, които предпочитат хамбургери вместо хот-дог. Били се изкикоти.
— Искам да кажа, че тези хора са зли и ти не трябва да им хващаш вяра на приказките. Имам книги и видеозаписи на хора като Уинстън Чърчил и Фредерик Дъглас, и Махатма Ганди…
— Смешно име!
— Може да ти звучи малко странно, но неговите идеи наистина са чудесни. Всички тези мъже са казали изумителни неща и някой път ще ти донеса нещо от книгите им. Можем да ги прочетем заедно.
— Окей — кимна Били.
Роджърс се изправи и махна с палец към принтера. Изведнъж дългокосият Супермен започна да му изглежда съвсем порядъчно момче.
— Междувременно съм ти донесъл няколко комикса — каза Роджърс. — Днес Ватман и Супермен, следващият път е ред на Ганди.
— Благодаря — каза Били, хвърли крадешком поглед към майка си, която кимна, и се втурна към купчината списания.
— Можеш да ги четеш след училище — каза му Мелиса, докато той радостно ги прехвърляше.
— Точно така — каза Роджърс. — А ако приключиш бързо със събирането на чантата си, ще те хвърля до училище. Можем да спрем в закусвалнята да хапнем по нещо и може би ще направим по една видеоигра, и ти ще си първият човек, пътувал на предната седалка до мен в чисто новия ми „Блейзър“.
— Видеоигра ли? — запита се Били. — В закусвалнята имат „Blazing Combattle“.
— Страхотно — засмя се Роджърс.
Били му отдаде чест, благодари му отново за комиксите и побягна.
Мелиса изчака момчето да пробяга стъпалата до втория етаж и нежно положи ръка върху китката на Роджърс.
— Страшно съм ти задължена — каза тя и го целуна по бузата.
Целувката го свари съвсем неподготвен и той пламна целият. Извърна поглед и Мелиса пусна ръката му. Той понечи да тръгне подир Били.
— Майк — повика го Мелиса. Той спря и се обърна.
— Всичко е наред — каза тя. — Аз също те чувствам много близък. Всичко това, което преживяхме… просто ни сближи страшно много.
Руменината по врата му се засили. Прииска му са да каже колко ги обича всички, включително и Чарли, но не можа. Не беше сигурен какви чувства изпитва точно в този момент.
— Благодаря ти — каза той.
Били изтрополи обратно по стълбите и генералът го последва като сламка, уловена от вихрушка.
— И никакви сладки неща, генерале! — извика подире им Мелиса. — И да не го оставяш да пощръклее на електронните игри!
14
Четвъртък, 8:02
Вашингтон, окръг Колумбия
Сенатор Барбара Фокс и двамата й помощници пристигнаха във военновъздушната база „Андрюс“ с мерцедеса. Старшият помощник Нийл Липс седеше отзад, до нея. Младшият помощник Боби Уинтър беше на волана, а на седалката до него лежеше куфарчето.
Били подранили за срещата си в осем и половина — поне така ги информира учтиво пазачът преди да пропусне колата.