15
Четвъртък, 14:10
Хамбург, Германия
Компанията на Пол Худ напусна ресторанта в един и двайсет. Оставиха Боб Хърбърт в хотела, за да поддържа телефонна връзка относно нападението върху филмовата площадка, и отидоха до фабриката на Мартин Ланг, която се намираше на тридесет минути път северозападно от Хамбург, в Глюкщат.
Подобно на Хамбург, градчето се издигаше по двата бряга на Елба. За разлика от Хамбург обаче то беше малко старомодно — последното място, където Худ би очаквал да види модерен завод за микрочипове. Не че сградата приличаше кой знае колко на фабрика. По-скоро напомняше на преобърната пирамида, цялата покрита с тъмни стъкла.
— Бонбонче — подсвирна Стол.
— Наистина е красива — каза Ланг. — Беше конструирана по-скоро да отразява околностите, отколкото да ги нарушава.
— След като видяхме как комунистите са замърсили въздуха, водата и красотата на Източна Германия, започнахме да изпипваме още по-добре сградите, така че не само да допълват околната среда, но и да доставят удоволствие на работещите в тях — поясни Хаузен.
Триетажната сграда беше светла и просторна. Основният цех беше разделен на три секции. Веднага след входната врата се откриваше обширно открито пространство с миниатюрни кабинки, където хора работеха на компютри. Надясно се намираха редица офиси. А в далечния край, отвъд кабинките, зад една стъклена преграда, мъже и жени в лабораторни бели костюми, маски и шлемове работеха по сложния фоторедукционен процес, който превръщаше чертежите в мащаб едно към едно в микрочипове и печатни платки.
— Работи се от осем до пет с две почивки, една едночасова и една половин час — каза Ланг. — Имаме спортна зала и басейн в сутерена, а също и малки стаи с койки и душове за всеки, който иска да си почине или да се освежи.
— Мога да си представя какво ще стане, ако поставят койки и душове на работните места във Вашингтон — засмя се Стол. — Никой няма да си мръдне и пръста да свърши и най-малката работа.
След като показа на гостите сравнително малкия първи етаж, Ланг ги поведе към по-просторния втори. Още не бяха пристигнали, когато клетъчният телефон на Хаузен се обади.
— Може да са новини за нападението — каза Хаузен и се дръпна към близкия ъгъл.
Ланг показа на американците как чиповете се произвеждат масово на автоматизирани линии. Стол се влачеше подир групата, изучаваше таблата за управление и гледаше как работят камерите и щамповащите машини, които вършеха работа, навремето по силите единствено на човешките ръце. Той постави раницата си върху една маса и побъбри с една жена, която използваше микроскоп за проверка на отпечатаните схеми. Запита я дали може да хвърли един поглед през окуляра, а тя вдигна очи към Ланг, който й кимна. Стол погледна през окуляра и похвали жената за звуковата платка с чудесен дизайн.
После отидоха до асансьора да изчакат Хаузен.
— Уви — каза Ланг, — не мога да ви покажа лабораториите на третия етаж, където се провеждат изследователските и развойните дейности. Нищо лично, уверявам ви — продължи той, отправяйки поглед към Стол, — но се страхувам, че акционерите ни ще вдигнат бунт. Нали разбирате, работим върху една нова технология, която ще революционизира промишлеността.
— Разбирам — отвърна Стол. — Случайно тази нова технология да има нещо общо с квантуваните битове и принципа на суперпозицията от квантовата механика?
За втори път през този ден Ланг побледня и загуби дар слово.
— Е, и ние разбираме от тия неща — ухили се Стол и потупа раницата си.
Светът сякаш бе изчезнал за свилия се в ъгъла на лабораторията Рихард Хаузен. И въпреки че в ушите му звучеше гласът от кошмарното минало, той пак не можеше да повярва, че е истина.
— Как си, Хаузи? — попита го глас с френски акцент. — Помниш ли Сорбоната?
— Кой се обажда? — попита напрегнато Хаузен.
— Твоят приятел и състудент Жерар Дюпре — отвърна меко гласът.
Лицето на Хаузен пребледня. Гласът беше по-мек, по-спокоен, отколкото си спомняше. Но въпреки всичко можеше и да е Дюпре. За момент Хаузен просто не знаеше какво да каже. Главата му забушува от кошмарния колаж, нашарен с лица и образи.
Гласът го изтръгна от виденията му.