Ролф знаеше, че Манфред не се обръща към него, така че премълча. Карин беше заета с укриването на тялото на Вернер във високата трева зад камъка, така че и тя не отговори.
— Начинът, по който нагласи значката и шапката си — продължи Манфред, — походката му, всичко това издава гордостта му, че е в униформа. Той е отраснал в Райха. Много е възможно да е бил и от Младите вълци. Подозирам, че дълбоко в сърцето си е бил един от нас. — Съоснователят на „Фойер“ поклати голямата си плешива глава, приключи с копчетата и опъна ръкавите. — Много е лошо, че мъже с неговата закалка се задоволяват с мизерното си съществувание. С малко повече амбиция и въображение той би могъл да бъде от голяма полза за каузата ни.
Карин се изправи, но не каза нищо. В това отношение беше пълна противоположност на приказливия Манфред.
И въпреки това Манфред беше прав. По всяка вероятност Вернер Даговер е бил като тях. И когато накрая огненият ураган се разбушуваше с пълна сила, те щяха да открият много съюзници сред хората като него. Мъже и жени, които да не се страхуват да почистят земята от физически и умствено непълноценните, от цветнокожите, от нежеланите етнически и религиозни групи. Но пазачът се бе опитал да сигнализира на своите началници, а Карин не прощаваше никакво противопоставяне. Тя би убила и него, ако той поставеше под въпрос водаческата й роля, и би имала пълното право на това. Както му беше казала, когато бе напуснал училище, за да стане войник на каузата — противопостави ли ти се някой веднъж, ще го направи пак. Риск, който никой командир не би поел.
Карин вдигна узито си, пъхна го в раницата и отиде до Манфред. Тридесет и четири годишният мъж не беше толкова фанатичен, не беше и толкова начетен като Ролф, но беше посветил живота си на Карин. През двете години, откакто Ролф беше във „Фойер“, той никога не ги бе виждал разделени. Не знаеше дали това е любов, взаимна защита или и двете, но завиждаше на връзката им.
След малко Карин беше готова, отново в образа на безгрижното момиче, който бе използвала при срещата с пазача. Погледна към хълма и каза нетърпеливо:
— Хайде.
Манфред обгърна раменете й и я поведе към площадката. Ролф ги изчака да се скрият от погледа му, обърна се и затича към пътя, където трябваше да ги чака.
4
Четвъртък, 3:04
Вашингтон, окръг Колумбия
Генерал Майк Роджърс съзерцаваше купчината комикси върху леглото си и се чудеше какво ли, по дяволите, се е случило с невинността.
Знаеше отговора, разбира се. Умира, като всяко друго нещо. Той се усмихна.
Четиридесет и пет годишният заместник-директор на Оперативния център се беше разбудил още в два и не бе успял пак да заспи. След смъртта на подполковник У. Чарлз Скуайърс при бойна мисия с командосите си от групата „Страйкър“, Роджърс всяка нощ бе прекарвал през ума си операцията в Русия. Военновъздушните сили бяха изпаднали в делириум след пробното изпълнение с невидимия за радарите хеликоптер „Москито“ и пилотите бяха получили пълен картбланш да направят каквото им е по силите, за да измъкнат Скуайърс от горящия влак. И въпреки това ключовите реплики при последвалия анализ на действията на ударната група непрекъснато се връщаха в съзнанието му.
— … не трябваше да допускаме влака да навлезе върху моста…
— … всичко беше въпрос само на две или три секунди…
— … подполковникът мислеше само как да измъкне затворника от локомотива…
Роджърс беше ветеран с двайсет и седем годишен стаж, с две мисии във Виетнам, беше водил механизирана бригада при войната в Персийския залив и имаше докторат по история на света. Беше му пределно ясно, че „насилието е есенцията на войната“, както беше казал лорд Маколи, и че хората загиват в битките, понякога и с хиляди. Това обаче не правеше загубата на всеки отделен войник по-лека. Особено когато войникът е оставил съпруга и малък син.
Очите на Роджърс се замъглиха от сълзи и той се откъсна от мислите си и запрелиства отново комиксите.
Направо беше изумен от цената им — беше нараснала двадесет пъти от времето на детството му. От дванайсет цента на два долара и петдесет. Беше излязъл само с два долара в джоба и му се наложи да плаща с кредитната карта за дяволските му книжки. Това обаче, което го тревожеше повече, беше, че вече не можеше да отличи добрите герои от лошите. Супермен беше пуснал дълга коса и беше повече от сприхав, Батман беше на косъм да го освидетелстват психиатрично, Робин не беше вече онзи добре подстриган Дик Грейсън, а някакъв рошльо, а някакъв социопат, на когото цигарата не излизаше от устата, разпаряше хората с ноктите си.