Накрая тя спря пред тях. Худ дори не можеше да си представи как ли изглежда в очите й. Стоеше с отворена уста, а главата му бавно се клатеше. Не беше рицар в сребърна броня, беше сигурен в това.
По лицето на Нанси се мярна нещо като присмех — дясното ъгълче на устата й леко се повдигна, — но той бързо премина в онази широка, подкосяваща коленете усмивка, която Худ толкова добре познаваше.
— Здравей — каза спокойно тя.
Гласът се също бе узрял заедно с лицето. От двете страни на сините й очи се бяха появили бръчици, върху някога гладкото чело, покрай носа и горната й устна — онази вълшебна устничка с прекрасна извивка, която почиваше върху сякаш ухапаната от пчела долна устна. Но тези бръчици не я загрозяваха. Точно обратното. Худ ги намери необикновено чувствени и сексуални. Те казваха, че тя е живяла, обичала, воювала, оцеляла, оставайки все така жизнена, непокорна и буйна.
Изглеждаше дори още по-добре сложена, сякаш изваяна от скулптор; Худ ясно си я представяше как играе аеробика или бяга, или плува.
От гърлото му успя да се изтръгне само:
— Здравей, Нанси.
Това навярно беше най-идиотското нещо, което можеше да измисли след всичките тия години. Нали съзнанието му гъмжеше от обиди и обвинения, готови да се изсипят върху нея.
Очите на Нанси се изместиха към мъжа от дясната му страна и тя протегна ръка.
— Приятно ми е, Нанси Джо Босуърт.
— Рихард Хаузен — каза той.
— Знам — отвърналия. — Познах ви. Худ не чу останалите реплики. „Нанси Джо Босуърт — повтаряше той наум. — Нанси Джо…“
— Ще ви бъда много благодарен, ако ме изчакате няколко минути — обърна се Худ към Хаузен.
— Разбира се — отвърна германецът. — Ще се видим пак в офиса ми.
— Това, за което говорехме преди малко… — каза той. — Ще си поговорим още. Мога да ви помогна.
— Благодаря — каза германецът, кимна учтиво на Нанси и се отдалечи.
Худ я загледа. Не знаеше какво вижда тя в погледа му, но онова, което той съзря в нейните очи, беше смъртоносно. Нежността и желанието пак бяха там, в старата взривоопасна комбинация.
— Съжалявам — произнесе тя.
— Няма нищо — каза Худ. — Почти бяхме приключили.
— Нямах предвид това — усмихна се Нанси. Вратът и бузите му поаленяха. Той се усети като последния глупак.
Нанси погали лицето му и каза:
— Имаше причина да си тръгна по онзи начин.
— Разбира се, че е имало — възкликна Худ. — Ти винаги си имала причина за всичко. — Той хвана ръката й и я свали. — Как ме намери?
— Трябваше да върна едни едни книжа в хотела — каза тя. — Пиколото ми каза, че някой си „Пол“ разпитвал за мен и че бил заедно със заместник-министъра на външните работи Хаузен. Обадих се в офиса на Хаузен и веднага дойдох.
— Защо? Тя се изсмя.
— Господи, Пол, има поне дузина причини. Да се видя с теб, да се извиня, да обясня… но най-вече да те видя. Страшно ми липсваше. Следях кариерата ти в Лос Анджелис, доколкото ми беше възможно. Страшно бях горда с постиженията ти.
— Бях като луд — каза той.
— Разбирам го, но ми се струва малко чудно. Никога не съм предполагала, че можеш да бъдеш толкова амбициозен.
— Не амбицията ме пришпорваше, а отчаянието. Непрекъснато работех, за да не се превърна в някой Хийтклиф, седнал на Брулените хълмове в очакване да умре. Защото това направи с мен ти, Нанси. Остави ме болен на умиране и толкова объркан, че единственото нещо, което запълваше съзнанието ми, беше да те намеря и да оправя всичко онова, което е било погрешно. Толкова много се нуждаех от теб, че дори и да беше избягала с друг мъж, щях да му завиждам, а не да го ненавиждам.
— Нямаше друг мъж — каза тя.
— Няма значение. Можеш ли да проумееш цялата бездна от отчаяние, в която бях потънал?
За пръв път от началото на разговора им Нанси леко поруменя.
— Да — каза тя. — Защото и аз се чувствах по същия начин. Но аз бях изпаднала в ужасна беда. Ако бях останала или ако ти бях казала къде отивам…
— Какво? — запита настойчиво Худ. — Какво щеше да се случи? Как е възможно нещо да се окаже по-страшно от онова, което се случи? — Гласът му се прекърши и той с мъка потисна зародилия се в гърлото му хлип и се извърна настрани.
Тя се приближи до него и отново погали бузата му. Този път той не отмести ръката й.
— Пол, аз откраднах копия от чертежите на една нова интегрална схема, която моята компания се канеше да произвежда, и ги продадох на една компания в Европа. В замяна получих цял куп пари. Щяхме да се оженим, щяхме да бъдем богати, а ти щеше да станеш страхотен политик.