— Мислиш ли, че би продал радиоактивен материал на черния пазар?
Саша се намръщи.
— Не знам. В този свят всичко е възможно. Людмила и колегата й се приближиха по релсите.
Людмила изглеждаше невъзмутима както обикновено, но ученият до нея сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт. Тя каза нещо на Саша, после отиде да се нахрани.
— Какво каза? — попита Мърсър.
Кали се беше присъединила към тях. Ибрахим Ахмед и Деврин Еджемен се бяха уединили малко встрани.
— Контейнерите не са се отворили.
— Слава Богу.
— Били са натоварени на два вагона. Останалите са били празни. Имало шейсет и осем варела, общо седемдесет с двата, които е откраднал Фейнс. Засега има само леко затопляне, но Людмила каза, че трябва да изолираме варелите един от друг, за да не може плутоният да достигне критична маса и да експлодира.
— Права е — рече Мърсър. — Но не можем да направим нищо. — Той млъкна. — Хм, вероятно можем. Има ли списък на нещата в склада?
— Не, доколкото ми е известно. Мърсър погледна Кали.
— Мисля да си поиграем на чиновници и да направим опис — каза тя.
Гумираното защитно облекло миришеше на спарена пот, развалени зъби и урина — отвратителна комбинация, която разбърка консервирания борш в стомаха на Мърсър.
— Как е? — обърна се той към Кали, която тъкмо слагаше качулката на главата си.
— Смърди на съблекалня на момичета от волейболен отбор.
— А моят вони на развалени зъби и пикня. Искаш ли да си ги разменим?
— Не, благодаря.
Стояха пред входа на старата мина заедно с Ахмед, Деврин и Людмила. Рускинята провери защитните костюми и залепи с пластир ръкавиците и ботушите им. После прокара ръце по облеклата, за да се увери, че не са скъсани.
— Може би трябва да оставите тази работа на руснаците — предложи професорът за втори или трети път. — С Деврин смятаме да тръгнем, преди да дойде хеликоптерът. Можем да ви закараме до летището в Самара.
— Вече ви казах. — Кали повиши тон, за да я чуят. — Човекът, който е отговорен за кражбата, ще иска да прикрие вината си. В момента той е в Новоросийск и търси двата липсващи варела. Когато ги намери, ще ги върне на катастрофиралия влак и ще се престори, че не се е случило нищо.
— Ще бъде вашата дума срещу неговата.
— Повярвайте, тази история няма да стигне до съда. — Мърсър провери фенерчето си и резервното в чантата, преметната на рамото му. Нямаше намерение да остава в мината, за да изтощи батерията дори на едното, но беше прекарал половината си живот под земята и знаеше, че трябва да е подготвен за всякакви случаи.
— Госпожице Стоу — каза той и галантно посочи електрокара. — Каляската ни чака.
Настаниха се на тясната седалка. Бедрата им бяха долепени, но не усещаха нищо през дебелата гума.
Мърсър включи двигателя, махна на турците и Людмила и насочи електрокара към мината. Щом влязоха в тъмния тунел, усети, че температурата започна да се понижава, сякаш камъкът изсмукваше топлината от тялото му. Тунелът беше широк десетина и висок четири-пет метра, много по-голям, отколкото беше очаквал. Малките фарове хвърляха слаба светлина само на няколко метра пред тях. Тройните релси на теснолинейката бяха потъмнели от влагата.
Главната шахта се спускаше към недрата на земята почти миля. После стигнаха до първия напречен тунел. Мърсър угаси мотора, за да пести акумулатора, и слезе. Влязоха в тунела. Кали носеше детектор за гама-лъчи и съсредоточено наблюдаваше показанията.
След петдесетина метра стигнаха до просторна изкопана от миньорите камера.
Мърсър освети каменните колони и подсвирна, когато нещо отрази лъча на фенерчето. Имаше чувството, че е във военен музей. Позна подобния на муцуна на акула МЕ-262, невероятния реактивен изтребител, който германците бяха разработили в първите етапи на войната. Крилата бяха свалени и подпрени на една колона.
Малко по-нататък имаше друг и после още един. А после видя самолети, които не познаваше. Бяха авангардни дори за днешно време — малки лъскави едноместни изтребители, способни да развият фантастична скорост.
— Сигурно са прототипи на самолети, които нацистите не са имали време да разработят — отбеляза той.
— И добре, че не са го направили, защото нашите бутафорни самолети нямаше да имат шанс.
— Отчита ли нещо детекторът?
— Фонът е леко завишен, но не е като на „Уедърби“. Изследваха пещерата още петнадесет минути, за да са сигурни. Имаше петнадесетина самолета, всичките в забележително добро състояние. Намериха и ракети. Някои бяха монтирани на влекачи като първите ракети земя — въздух. Други бяха малки и можеше да бъдат качени на самолет за директни въздушни битки. Бяха много по-авангардни от всичко, което навремето бяха имали съюзниците.