— Изумителна си — гордо каза Мърсър.
Кали му се усмихна и луничките на бузите й заблестяха в розово.
— Да, понякога. — Целуна го пак. — Няма смисъл да рискуваме повече. Да тръгваме.
Акумулаторите на електрокара се изтощиха, преди да стигнат до изхода, и трябваше да извървят последните осемстотин метра пеша. Кали помагаше на Мърсър, защото коляното го болеше много. Людмила беше единствената, която ги чакаше, когато излязоха от владенията на мрака. Изсумтя подигравателно, щом ги видя, но глуповатото й изражение не се промени.
— И аз се радвам да те видя — иронично подхвърли Мърсър, за да предизвика някаква реакция, но напразно.
Отидоха при останките на хеликоптера.
— Като гледам, всичко е минало добре — вместо поздрав каза Саша.
— Натъкнахме се на малко препятствие — безгрижно отвърна Кали. — Нищо особено.
— Къде са професор Ахмед и Деврин Еджемен? — попита Мърсър.
— Когато се обадиха, че хеликоптерът излита от Самара, се качиха на джипа си и заминаха. — Саша даде на Мърсър един лист. — Професорът ме помоли да ти дам това.
Мърсър разгърна бележката.
Драги докторе,
Искам да Ви се извиня, че манипулирах Вас и госпожица Стоу да ни помогнете. Моите еничари пазят аламбика от векове и ако не беше разговорът между влюбените преди десетилетия, нямаше да сме изправени пред криза. Сега обаче тя почти е овладяна отчасти благодарение на Вас. Останалото е наша отговорност. Моля да се вслушате в съвета ми и да се върнете към нормалния си живот, удовлетворени от мисълта, че сте помогнали на благородна кауза.
Нямаше подпис.
— Какво мислиш? — попита Кали, след като също го прочете.
Мърсър смачка писмото.
— Без стелата не можем да направим много, ако не държим да прекопаем половината Египет. Руснаците ще се справят с плутония и с Попов, ако съм прав за него. — Отново почувства горещината на целувката им и я погледна в очите. — А ние… ние по-добре да се върнем към нормалния си живот, както пише Ахмед.
— Точно какъвто беше преди? — закачливо попита Кали.
Мърсър стисна ръката й.
— Предвиждам една-две промени.
Арлингтън, Вирджиния
Чартърният самолет кацна на летище „Дълес“. Бяха изминали тридесет и шест трескави часа, откакто Кали и Мърсър бяха прибрани от мината от руските военни. Нямаха друг багаж освен плика с бутилки „Джак Даниълс“ — Мърсър ги купи за обеднелия си бар — и бързо минаха през митницата. Айра беше изпратил правителствена кола да ги посрещне. Бяха се споразумели да оставят първо Кали в жилището й. Последните дни бяха изтощителни и дори обещанието за зараждаща се връзка не можеше да надделее над уморените им, измъчени тела.
Мърсър се качи с нея и огледаха уютния й двустаен апартамент, за да проверят дали някой не е бил там в нейно отсъствие. Почувства се като юноша на първа среща, когато се целунаха на вратата. Слабото й тяло с дълги крайници беше кокалесто, но се вмести идеално в обятията му. Очите им бяха почти на едно ниво и двамата не ги затвориха.
— Ще се видим ли утре? — попита тя.
— И вдругиден — обеща Мърсър.
— Сутринта трябва да отида в ДОЯЗ и после ще си взема няколко свободни дни.
— Аз пък нямам работа през следващите две седмици.
Двадесетминутното пътуване до къщата на Мърсър премина в блажен унес.
Лампите светнаха и още щом отвори вратата, той чу глас. Вцепени се, но сетне позна пронизителния смях на Хари Уайт и се качи до бара по витото стълбище. Коляното му беше по-добре, но още го наболяваше. Докато минаваше през нишата с библиотеката и остъклените врати, чу друг глас и смях.
— Букър, само да не ти става навик да ми пиеш пиенето!
Букър и Хари седяха до бара с чаши в ръце пред празна купа, в която явно бе имало солети. Повлекан пък гледаше бейзболния мач, който даваха по телевизията.
Мърсър плесна Сайкс по рамото.
— Знам, че пътуването ти е било провал. Съжалявам. Как си? А хората ти? Кога се върнахте?
— Преди два часа — отвърна Букър. — И ни няма нищо, което малко лед или някой масажист да не може да оправи. Но защо пътуването ни да е било провал, по дяволите?
— Говорих с човека, който е разрушил стелата.
— Голям песимист си. Я виж това.
Мърсър се обърна. На под зад едното канапе имаше три големи раници. Той отвори първата. Беше пълна със сиви камъни. Мърсър беше толкова изтощен, че отначало не разбра какво вижда. Извади камък — обикновено парче гранит с размерите на гъба за черна дъска. Едната страна беше леко загладена. Очите му се отвориха широко. На камъка бяха издълбани йероглифи.