— Стелата не беше взривена, а разбита с чукове или приклади — обясни Сайкс. — С Ривърс и Циплицки събрахме всичко, което можахме.
Мърсър се ухили като идиот.
— Букър, имаш разрешението ми да ми изпиеш всичкото пиене. — Опита се да вдигне раницата. — Господи, сигурно тежи поне петдесет килограма.
— Най-леката раница е осемдесет и седем килограма според авиолинията, която ни взе четиристотин долара за свръхбагаж. Затова приличам на въпросителен знак, когато стана.
Мърсър бръкна в раницата и извади друг камък. Усмивката му помръкна, когато осъзна, че държи две парчета от дълъг два метра и тежък триста килограма триизмерен ребус. Подреждането на стелата щеше да отнеме месеци, ако изобщо беше възможно.
— Мърсър, я мини зад бара — подвикна Хари.
— Какво? — разсеяно попита Мърсър, остави камъните в раницата и отиде зад махагоновия бар. Всичко изглеждаше наред. Нищо не беше преместено. — Какво има?
— Нищо. Налей ми още едно питие.
— Гадняр. — Мърсър се намръщи, докато му сипваше уиски и джинджифилов сок и приготвяше водка с джин за себе си. — Как ще сглобим стелата, по дяволите?
— Не знам — отбеляза Хари. — Сериозно. Това са поне петстотин-шестстотин парчета и повечето са страшно малки. Тези, които разгледах, изглеждаха почти еднакви.
— Сутринта ще се обадя на Айра — каза Мърсър. — Той може да има представа кой да я сглоби. Криминалистите имат опит във възстановяването дори на кости. Може да направят нещо. — Гласът му не прозвуча оптимистично.
— Да му кажем ли? — обърна се Сайкс към Хари.
— Той ме нарече гадняр. Предлагам да го оставим да се погърчи още малко.
— Какво да ми кажете?
Букър продължаваше да гледа Хари. Осемдесетгодишният старец вдигна ръце.
— Предавам се. Хайде, кажи му. Обаче разваляш номера.
— Говорих с адмирал Ласко вчера, веднага щом кацнахме. Утре в девет имаме среща в Центъра за космически полети „Годард“ в Гринбелт.
— Какво има там?
— Както разбрах от Айра, магии.
Гринбелт, Мериланд, се намираше от другата страна на столицата и два часа се мъчиха по задръстеното околовръстно шосе, докато стигнат до изхода. За щастие „Годард“ беше само на две мили от магистралата и Мърсър спря ягуара си пред портала пет минути преди уговорената среща. До портала имаше туристически център. В градината бяха изложени две от първите ракети на НАСА.
— Красива украса — отбеляза Букър.
— По-хубава е от розови фламинго.
Пазачът провери документите им, погледна дали имената им са в списъка на гостите за деня, даде им пропуски и ги насочи към една нова сграда в края на Улицата на изследователите в другия край на огромната научноизследователска база. Мърсър спря на голям паркинг до едно езерце. Три патици лениво плуваха в спокойната вода.
Сградата беше тухлена, незабележителна с нищо и имаше само няколко прозореца високо на фасадата. Мъж на двадесет и няколко години с бяла лабораторна престилка ги посрещна във фоайето. Под престилката носеше черен панталон и черна тениска. Мърсър Реши, че черният микробус „Миата“ на паркинга е негов. Черната му коса беше намазана с брилянтин и пригладена назад. Изобщо не приличаше на учен, който работи за правителството.
— Доктор Джакъби?
— Алън Джакъби. Вие трябва да сте доктор Мърсър.
— Само Мърсър. — Ръкуваха се. — А това е Букър Сайкс.
— Здравейте. Викайте ми Алън. Носите ли проби?
— В колата са. Тук има ли количка?
— Разбира се.
След десет минути трите раници вече бяха в лабораторията на Джакъби: малка и претъпкана с работни станции, компютри и лъскави бръмчащи кутии, за чиито функции Мърсър можеше само да гадае.
— Трябва да призная, че когато вчера ми се обадиха от Белия дом, едва не паднах. Тук не работим на такова високо ниво.
— С какво се занимавате?
— Центърът „Годард“ е една от водещите научноизследователски лаборатории за науките за земята и космоса. Моята лаборатория прави триизмерни холограми и извършва анализ на различни материали. Приспособяваме ги за медицински или археологически изследвания.
— Мислиш ли, че ще можеш да ни помогнеш?
— Несъмнено. Дай да видя какво носите.
Мърсър отвори едната раница и започна да изважда частите на стелата и да ги слага на масата. Джакъби взе един от по-големите камъни, тежък десетина килограма и с формата на броколи.
— Ще свършат работа за демонстрация. — Занесе камъка в нещо като микровълнова фурна и го сложи вътре. Затвори вратичката, обърна се към близкия компютър и започна да трака по клавиатурата, като обясняваше: — Този уред сканира триизмерния предмет в компютъра и създава дигитално копие с точност до един микрометър или една милионна част от метъра.