Дайс се приближи до тях, оглеждаше огънчето на пурата си на помръкващата дневна светлина. От наемника нямаше и следа.
— Някакви последни желания? Съжалявам, но не мога да ви дам от пурите си. Може би някой от хората ми ще ви даде цигара.
— Генерал Дайс — започна Мърсър. Смяташе да го помоли да ги остави живи, но млъкна. Доволното изражение на Дайс показваше, че безброй пъти е бил в същото положение и че молбите за милост му харесват.
Мърсър нямаше да му достави това удоволствие. Щом трябваше да умре, искаше да е поне донякъде по неговите условия. — Искам аз да дам заповедта за стрелба. Дайс кимна и се изсмя.
— Виждам, че си мъжко момче. Уважавам това. — Дайс извика на четиримата мъже, които се разхождаха наблизо. Взводът за разстрел. Единият вдигна палец в знак на съгласие.
— Не съм мъжко момче — каза Мърсър. — Не и в какъвто смисъл мислиш.
— В такъв случай, приятно умиране, господин Никой.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — прошепна Кали, когато Дайс се отдалечи, за да строи бойците си.
— Когато дам команда да стрелят, клекни.
— Какво?
— Просто клекни.
— Мислиш, че можем да избегнем куршумите като в „Матрицата“?
— Дано.
Четиримата бунтовници се наредиха за стрелба. Хариби Дайс стоеше вдясно от тях и малко по-назад, държеше пистолета си, ако се наложат контролни изстрели. Наемникът Поли беше на десетина метра зад тях и лениво избърсваше поредната сълза, стекла се под черната превръзка на окото му.
— Хайде!
Мъжете държаха оръжията ниско. Очите им блестяха от желанието да убият още двама души. Мърсър погледна Кали. Лицето й беше сериозно, гърдите й бързо се повдигаха.
— Мърсър — промълви тя. — Не искам да умра.
— Просто клекни, както ти казах. — Той погледна зад войниците и наемника. В края на джунглата се движеха сенки.
— Дай команда, господин Никой, или аз ще го направя вместо теб.
— Готови! — извика Мърсър с цяло гърло.
Четиримата бунтовници вдигнаха едновременно калашниците. Останалите гледаха с интерес. Повечето бяха оставили оръжията си пред колибата, където бяха изнасилвали заловените жени.
Кали изхленчи.
Мърсър изчака, без да откъсва очи от Дайс, преценяваше нетърпението му до последната секунда. И точно когато водачът на бунтовниците отвори уста да каже нещо, Мърсър прошепна на Кали:
— Не забравяй какво ти казах. — След това се подготви за неизбежното и извика: — Огън!
Мъжете вдигнаха автоматите до раменете си и пръстите им докоснаха спусъците. Мърсър стрелна поглед към джунглата, после отново към Дайс.
В същия миг от джунглата изригна огън. Четиримата мъже с автоматите бяха покосени като житни стръкове. Хариби Дайс беше надупчен от главата до петите от две посоки, тялото му буквално бе разкъсано. Бунтовниците, които бяха предпочели да запазят реда си на опашката пред колибата, вместо да се забавляват с екзекуцията, бяха убити в следващия миг, застреляни в главата с пистолет от човек в черно, появил се зад тях. Убиецът се вмъкна в колибата и се чуха още два изстрела.
Следващите цели бяха бойците, които държаха оръжия. Един отвърна на огъня, но беше застрелян, вратът му изчезна в облак от кръв. Последва го друг, хукнал към автомата си. Някои се хвърлиха на земята, други побягнаха приведени, но това нямаше значение. Невидимите стрелци ги ликвидираха. Онези, които се опитаха да избягат в джунглата, бяха застреляни в гърба. А тези, които се обърнаха да молят за милост — в лицата.
Когато неизвестните откриха огън, Поли беше далеч от групата бунтовници и избегна непосредствено разкриване. Вместо да хукне и да привлече внимание към себе си, той легна на земята и запълзя към реката. Движеше се толкова бавно, че тревата и храстите едва се поклащаха. Стигна до стръмния склон, претърколи се през ръба и се плъзна надолу. Влезе в реката, без да разплиска водата, пое дълбоко дъх, гмурна се и заплува към отсрещния бряг.
Появи се на повърхността близо до едно паднало дърво и се измъкна от водата търпеливо като крокодил, който дебне животно на брега. Въпреки че беше уязвим, пълзеше бавно и неотклонно: съзнаваше, че някой снайперист с прибор за нощно виждане лесно може да го забележи. Изпълзя по брега и се скри в джунглата. Когато стрелбата в селото спря, вече беше на осемстотин метра в гората и се отдалечаваше.
Мърсър не бе казал на Кали за тъмните силуети около селото, защото не беше сигурен дали наистина ги е видял. Бяха като привидения и движенията им бяха неуловими. Не искаше отново да й дава фалшива надежда. Играта, че иска да издаде заповедта за стрелба, беше за да помогне на спасителите, ако наистина съществуваха.