— Самобичуваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка. Обвиняваш себе си независимо дали вината е твоя. Повечето хора не поемат отговорност, когато оплескат нещо, но ти го правиш дори когато не е така. Това не е недостатък на характера, а може и да е, но не е чак толкова лош, освен че всеки път ти струва все повече отново да намериш себе си и да се справиш със случилото се. Мина половин година, откакто изгуби Тиса, а още не можеш да загърбиш смъртта й.
Мърсър избухна.
— Няма да я загърбя!
— Не нея, глупако. Смъртта й. Още не си я загърбил. Има разлика и може би точно там си затънал.
— Какво искаш да кажеш?
— Обзалагам се, че всеки ден отново преживяваш смъртта й, но не и живота й. — Мърсър не го отрече, така че Хари продължи: — Превърнал си я в символ на някакъв неуспех, в спомен, в който можеш да разтовариш цялата вина, която носиш в себе си. Не се радваш на краткото време, през което сте били заедно, а това не е много честно. Имам предвид към нея.
Мърсър беше потресен. Внезапно осъзна, че всичко това е вярно. Споменът за Тиса се беше превърнал в рана, която той отново и отново отваряше, за да се наслади на вината, която беше сигурен, че има. Това не беше скърбене, а самобичуване, и всъщност беше малко извратено. Той беше свързал смъртта й със себе си и така бе свел живота й до нещо, за което да може да се обвинява.
— Как да си върна живота според теб?
Хари се облегна назад и издуха дима през носа си.
— Откъде да знам, по дяволите? Животът си е твой.
Покани тази Кали на среща. А може и да прекараш седмица в някой курорт и да наблюдаваш влюбени двойки.
Мърсър не беше ходил на плаж от години и не можеше да си представи да седне и да гледа похотливо стегнати в бикини тела. Не го интересуваше особено и перспективата за среща с Кали, поне докато не разбереше коя е и за кого всъщност работи. Тази мисъл му напомни, че трябва да се свърже с адмирал Ласко. Набра номера на мобилния телефон на Айра, без да обръща внимание на червената лампичка, показваща, че батерията е изтощена.
— Върнал си се рано, значи новините не са добри — каза Ласко вместо поздрав: виждаше кой се обажда на екранчето за идентификация на повикващия. Айра Ласко беше бивш подводничар, по-късно минал във военноморското разузнаване. Джон Клайншмит, съветникът на президента по въпросите на националната сигурност, го беше взел на работа в Белия дом малко след като се пенсионира от флота. Ласко имаше способността да мисли както на стратегическо, така и тактическо ниво и интуитивно да прави връзка между двете. Беше нисък и със слабо телосложение, но компенсираше това с внушителен глас, безгранична енергия и заядливост, съответстващи на обръснатата му глава.
— Не и не — отвърна Мърсър. — Не, не открих колтан. Утре ще се обадя на Бърк в ООН и ще му изпратя по факса официален доклад до края на седмицата. И второ не, защото открих още нещо, което не е добра новина.
— Искаш ли да се видим?
— Мисля, че трябва. Трябва да анализираме някои неща.
— Не мога да изляза от офиса преди осем. Ще се видим в тайландския ресторант до търговския център в Пентагона.
— Осем и половина в „Лунг Чат“. Добре. — След помиите, с които Мърсър се хранеше през последните седмици, идеята за тайландска кухня накара червата му да закъркорят. Нямаше да е зле обаче да хапне и един сандвич преди срещата.
— Аз тръгвам — каза Хари. — Ставай, Повлекан. Кучето дори не отвори очи.
— Повлекан, ставай. Време е за разходка.
Песът се претърколи и обърна гръб на Хари, от гърдите му се надигна ядосано ръмжене.
Хари отиде до него — щадеше протезата на десния си крак, която винаги му създаваше проблеми, след като беше спал на нея — и го разтърси. Тлъстините под отпуснатата кожа на кучето се надигнаха на вълни. Повлекан най-накрая се изправи, късите му лапи едва позволяваха коремът да не се отърква в кожения диван. Успя да махне веднъж с опашка, преди тя да увисне като спукан балон.
Хари му щракна каишката и сякаш за да оправдае името му, се наложи да го влачи от дивана към библиотеката и стълбата. Мърсър се усмихна.
— Ако приключиш с Айра преди полунощ, ще съм при Дребосъка — обади се Хари от долния етаж.
— Едва ли.
— Е, значи ще се видим утре.
Айра вече се беше настанил в модното тайландско бистро. Три жени с коктейли „Космополитан“ огледаха Мърсър, докато влизаше с почти чисто новия спортен сак в ръка. Той не ги видя, но веднага забеляза Айра на една маса в дъното. Шефът си бе поръчал питие, беше свалил сакото и разхлабил вратовръзката, но не можеше да прикрие тридесетте години, прекарани в армията. Седеше с изправен гръб, с преплетени пръсти, очите му не спираха да оглеждат заведението.