— И как го е разбрал?
— Или е бил най-великият геолог, за когото никога не съм чувал, или най-големият късметлия на света.
Айра направи знак на келнера, че иска сметката, и се изправи.
— Ще ти се обадя веднага щом науча нещо.
— Колко от тази история да скрия в доклада си за Обединените нации?
Айра изобщо не се замисли.
— Колкото можеш повече. Направих услуга на президента, като им казах за теб. Това не означава, че искам да споделяш секретна информация с тях. Всъщност не препоръчвай изпращане на група от Международната агенция за атомна енергия.
Мърсър беше склонен да се съгласи, тъй като бе станал свидетел на редица провали на ООН и в Африка, и на други места.
— Ще се обадя на Кони Ван Бюрън в департамента по енергетика. — Констанс Ван Бюрън бе секретар на департамента и дългогодишна приятелка на Мърсър. — Ще видя дали може да изпрати някой от нейните инспектори.
— Бих изчакал дори и за това — каза Айра предпазливо. — Хайде да разследваме самостоятелно, преди да й се обадиш. И без това каза, че мястото е твърде опасно.
Айра Ласко бе схванал, че в пъзела има части, които не пасват. Спря за момент и погледна Мърсър, който вадеше кредитната си карта от портфейла.
— Какво мислиш за групата, която е ликвидирала Дайс и хората му?
— Не ме питай как и защо, но мисля, че знаеха за мината и бяха там, за да се уверят, че Дайс не я е открил.
— Ако мината е изчерпана, както казваш, какъв е смисълът?
Мърсър нямаше отговор на това. Но щеше да разбере.
Ню Йорк
Прозорците гледаха към Сентръл Парк и жилищните сгради по-нататък. Жилището имаше четири спални, работен кабинет и малък апартамент за домашна прислуга. Трапезарията можеше да побере десет души, Собственикът стоеше на балкона. Първият полъх на пролетния вятър разрошваше черната му коса. Беше с черни ленени панталони, черна копринена риза и черни обувки. Ястребовият му поглед обходи парка, сякаш търсеше плячка. Държеше тънък мобилен телефон в едната ръка, а с другата беше прегърнал бутилка седемдесетгодишен коняк.
Беше доста над четиридесетте и не беше женен, но беше достатъчно привлекателен и не му липсваше женска компания. Не беше спечелил парите, за да купи тази къща. Това бе станало преди неговото поколение. По-големият му брат управляваше семейната империя — конгломерат, който се простираше на четири континента. Един по-незначителен човек би завиждал за властта, която брат му имаше не само в компанията, но и в семейството. Въпреки това, поради професията, която беше избрал, и заради постиженията и връзките, които бе създал, той почти бе достигнал апогея на власт, каквато брат му дори не можеше да си представи.
Корените на това се криеха в собствената му фамилна история, в разказ, който бе научил от баба си. Така че в известен смисъл той го беше планирал още от дете, макар да не бе казвал на никого. Това беше нещо, което щеше да направи сам. Брат му се нуждаеше от цяла армия юристи и счетоводители, за да управлява бизнеса, но той щеше да промени историята с помощта само на малцина избрани.
Телефонът иззвъня и той бързо го вдигна до ухото си.
— Ало?
— Аз съм, скъпи. Чудех се дали си размислил за предложението ми.
Трябваше му секунда, за да разпознае гласа — Микаела Тафтсбъри, международен адвокат от Лондон, която в момента работеше в Ню Йорк — и да си спомни предложението й — уикенд и закуска в леглото във Върмонт.
— Микаела, казах ти, че трябва да остана в града.
— Това е само един уикенд, а не две седмици, любими. Не съм те виждала толкова отдавна…
По-добре беше да приключи всичко веднага, реши той. Макар да беше приятна събеседница и наистина пламенна в леглото, тя вече ставаше досадна.
— Няма и да ме видиш — предупреди я той, — ако продължаваш да ми досаждаш.
— Да досаждам? Да досаждам! Майната ти. Мислех, че се забавляваме. Щом съм станала досадна, върви по дяволите. — И затвори.
Телефонът иззвъня почти веднага. По дяволите! Погледна кой звъни. Международен разговор. Кодът на страда не му беше познат. Да, това чакаше! Обаждането на българина.
— Поли? — попита той.
— Без имена! — изсъска едноокият убиец.
Нюйоркчанинът го пренебрегна. След малко щеше да чуе новината, която чакаше цял живот.
— Там ли е?
— Може би, а може би не.
— За какво говориш? Там ли е?
— Някой ни е изпреварил преди много време.