— Доктор Мърсър, родом съм от Нова Англия. Знам всякакви истории за призраци.
— Обещах й да се опитам да се свържа със семейството на Бауи, за да им разкажа какво се е случило с него.
— И смятате, че мога да ви помогна?
— Това е само шесто чувство, но мисля, че той е бил талантлив геолог и е възможно да разполагате с архиви от следването му. Архивите ви са от 1900 година и се питах дали не бихте могли да потърсите няколко години по-рано.
— Няма нужда да търсим. Готвим се да качваме данни от 1890 до 1899 година на сайта. Един момент. — Тя започна да пише толкова бавно, че Мърсър си каза наум името буква по буква. — Ето го и него. Честър Т. Бауи, випуск 1899 от Държавния колеж „Кийлър“, Ню Джързи.
Знаеше си.
— Благодаря, госпожо Морланд. Ще се свържа с колежа. Да се надяваме, че пазят толкова стари архиви и ще могат да ми дадат някакви данни за роднините му.
— Не съм сигурна, че това ще помогне.
Тонът й сякаш изпрати метално гюле в стомаха на Мърсър.
— Защо мислите така?
— Тук пише, че този Честър Бауи е завършил с най-високо отличие специалност древногръцка история.
— Моля?
— Не мисля, че това е вашият човек. Този не е бил геолог, а историк.
Мърсър изруга и веднага усети неодобрението на госпожа Морланд по телефона. Извини й се и й благодари за отделеното време. За момент се взря пред себе си, без Да оставя телефона.
— Какво пък — каза си и набра справки, за да вземе телефона на малкия колеж в Ню Джързи.
— Архивите ни датират от основаването на колежа от Бенджамин Кийлър през 1884 година — отвърна му весела студентка от учебния отдел, казваше се Джоуди.
— Търся информация за Честър Бауи. Завършил е през 1899 година.
— О, разбира се — каза Джоуди, сякаш го познаваше. — Бауи Тъпака.
— Моля?
— Това му е прякорът. Той е нещо като легенда тук.
— Как така?
— Учил е тук, а след това е станал учител. Предполагам, че е бил наистина чалнат. Изчезнал е през 1930 година или някъде тогава.
Времето съвпадаше, ако Мърсър бе сгрешил възрастта на африканката.
— Защо казвате, че е бил чалнат?
— Не съм сигурна. Студентите използват името му, когато някой направи нещо наистина глупаво. Използваме го като нарицателно.
— Дали някой в отдела не може да ми даде малко повече информация?
— Хм, не съвсем. Сама съм и не знам кога ще се върне шефката ми. Тя е в отпуск по майчинство. — Джоуди замълча за момент, после се оживи. Гласът й се вдигна поне с цяла октава. — Всъщност има една книга, излезе преди няколко години. Има раздел за Бауи Тъпака. Авторката даде на училището няколко копия с автограф. Тук някъде има едно. — Тя затършува в някакви чекмеджета, затръшваше ги така, че тряскането отекваше в ухото на Мърсър. — Да! Намерих я. „Наука без граници: за алхимията, перпетуум мобиле и търсещите безплатен обяд“ от Серена Балард.
Мърсър бе силно заинтригуван как един специалист по древногръцка история е попаднал в книга за такава съмнителна наука. Благодари на Джоуди и затвори, а след това написа заглавието в един сайт за книги.
Откри я. „Наука без граници“ от Серена Балард. Книгата бе издадена преди три години и както изглежда, не се продаваше добре. Нямаше читателски мнения, а в сайта се посочваше, че книгата не е преиздадена.
Той написа името на авторката в търсачката и намери скучен сайт, посветен на книгата. Както подсказваше и заглавието, книгата проследяваше хронологично псевдоучените и ексцентричното им търсене на невъзможни изобретения. На сайта, който се състоеше от една страница, имаше кратки съобщения за някакви странни типове — собственик на химическо чистене от Ню Йорк, който опитал да патентова междузвезден телефон, механик от Пенсилвания, който цял живот се опитвал да извлече енергия от статичното електричество, както и още един от Калифорния, който бил убеден, че е дешифрирал езика на гърбатите китове.
Имаше чувството, че книгата е написана шеговито, и си помисли, че ще е забавно да я прочете. В края на страницата имаше препратка за изпращане на електронно писмо на автора, затова той набързо нахвърли бележка до Серена Балард: обясняваше интереса си към Честър Бауи и остави телефонния си номер.
За негово учудване телефонът иззвъня след по-малко от минута.
— Ало?
— Доктор Мърсър?
— Да. Със Серена Балард ли разговарям?
— Точно така. Не мога да ви опиша колко се изненадах, когато получих писмото ви.
— Със сигурност не толкова, колкото оценявам това, че ми се обаждате — каза Мърсър.
Тя имаше прекрасен гърлен глас.