— Добро утро — измърмори той. Мърсър бавно поклати глава.
— Вестникът и пиенето ми са на твое разположение.
— Вече се възползвам, момчето ми, вече се възползвам.
— Искаш ли да се поразходим?
— Не. — Хари не вдигна поглед от кръстословицата. — Дребосъка ще събира момчета за покер довечера. Следобед ще подремна на твоя диван, за да съм свеж.
— Отивам в Атлантик Сити. Хари не загуби нито миг.
— Повлекан, донеси си каишката. Ще прекараш деня при чичо Дребосъка.
Кучето се надигна иззад облегалката на дивана и изгледа господаря си с кръвясали очи. Главата му бе наведена така, че ушите му висяха покрай дългата сива муцуна. Накрая излая сърцераздирателно.
— Съжалявам, кученце, ще заменя игрите с теб за някои други игри днес.
— Ще получим стая за тази нощ. Иди си вземи нещата. Ще те взема след час.
— Готов съм след петнайсет минути.
Атлантик Сити, Ню Джързи
Гумите на ягуара на Мърсър леко изсвистяха, дока-то спираше на един от най-горните етажи на паркинга до хотел и казино „Деко Палас“. Той изключи двигателя, но не можеше да направи нищо, за да спре въодушевения монолог на Хари, откакто бяха тръгнали от Гардън Стейт.
— А едно време бях тук, сигурно е било осемдесет и осма или осемдесет и девета, с Джим Рийд. Помниш ли Джими? По някаква причина се отчуждихме с него, когато спря да пие.
— Отчуждили сте се поради същата причина, поради която феминистките не дружат с порнографи — саркастично каза Мърсър.
Хари не обърна внимание на забележката му.
— Както и да е, та дойдохме тук и не съм виждал човек, на който толкова да му върви със заровете. Не говоря за Джими. Кълна се, че при него заровете заставаха на ръб. Не той, а онези малка женичка, сигурно е била с пет години по-млада, отколкото съм аз сега, но как хвърляше само. Продължаваше и продължаваше да…
— Така както ти продължаваш сега ли? — прекъсна го Мърсър.
— Я престани. Не съм ходил в казино, откакто ти беше в Канада.
— Това беше преди седем месеца, нали, Хари?
— Пет. Отидохме с Дребосъка, когато ти замина да приключиш договора си с „Де Беерс“.
Мърсър слезе от спортната кола.
— И несъмнено сте взели моя ягуар.
Хари поднесе запалка към цигарата си и повдигна вежди.
— Несъмнено.
От асансьора се качиха на движеща се пътека, която минаваше през дълъг тунел, пълен с реклами на представления, ресторанти и разбира се, игрални маси. Хотелът бе в стил двадесетте години, от скритите тонколони звучеше бигбенд. Гостите бяха предимно възрастни нюйоркчани, облечени в еднакви силонови дрехи в ярки цветове. Пълните гърди на жените бяха окичени със златни верижки, а на мъжете с посивели косми. Двойките не си говореха. Явно бяха толкова погълнати от игрите, че не искаха да се разсейват.
Пътеката ги отведе във фоайето. Беше огромно и приличаше на старите железопътни гари от стотиците филми от тридесетте и четиридесетте години, но с акценти от двадесетте по стените, както и с многобройни колони. Рецепцията се простираше на цяла стена и имаше внушителен изглед към крайбрежната улица и океана. На отсрещната стена имаше истински локомотив: пускаше декоративен дим и уж теглеше два прекрасно реставрирани вагона „Пулман“. Имаше цяла гора от палми в саксии, а персоналът бе облечен в униформи от онова време.
— Ето го — каза Хари и посочи през голямото фоайе към Американския бар.
— Има си хас ти да не намериш бара. — Мърсър си погледна часовника. Имаха още половин час, но той имаше нужда от питие.
Влязоха в бара — забележително уютен въпреки че бе огромен. Изглеждаше сякаш изваден от Американския бар от филма „Казабланка“. Дори имаше чернокож пианист на старото пиано и макар вероятно да се казваше Джамал или Антоан, на значката му пишеше, че се казва Сам.
— Имам чувството, че трябва да съм в смокинг и да пия шампанско — измърмори Хари.
Седнаха на алабастровия бар. Хари си поръча „Джак Даниълс“ и джинджифилов сок, а Мърсър поиска водка с джин и лимонов сок.
— От всички барове и градове по света…
Мърсър веднага позна гласа и не повярва на ушите си. Завъртя се на стола. Кали Стоу бе облечена в черен костюм с разкроен панталон и кремава копринена блуза. Огнената й коса се виеше по раменете й. Устните й бяха толкова аленочервени, че той с усилие отмести поглед към очите й. В тях имаше закачливост, която разцъфтя в усмивка. Кали изглеждаше прекрасно в Африка, немита и облечена в смачкани пътнически дрехи. Тук бе абсолютно зашеметяваща и на Мърсър му трябваше време, за да преодолее шока.