Тя прие довода му с кимване.
— Тогава какво се е случило с Бауи?
— Нямам представа. Може да са го изяли крокодили, когато си е тръгвал. А може да го е изяло враждуващо племе. Ако е умрял там, е носел проба от това, за което по-късно са дошли германците.
— Няма начин да открием тялото му след всички тези години.
Беше ред на Мърсър да признае, че ентусиазмът му малко прекален, но нямаше да признае поражение.
— Няма да оставя следата да изчезне точно тук. Трябва да има нещо. Може да има архиви в Принстън. Кореспонденция между Бауи и Айнщайн. Някъде четох, че е пазил доста пълен архив.
— Би трябвало да е лесно да се сдобием с него — каза Кали. — Принстън не е толкова далече. Ако тръгнем рано, може да сме там, когато отворят утре сутрин.
— Добре. Ще резервирам пак тази стая за Хари. С него може да се върнем във Вашингтон на следващия — ден. Първо трябва да приключим с тетрадките на Бауи. Може да има и други следи.
— Съгласна, но не и преди да ме заведеш на вечеря. Вече е почти осем. — Кали изведнъж осъзна, че зърната на гърдите й се очертават през копринената блуза. Много отдавна се бе примирила, че няма кой знае какви гърди, но освен това знаеше, че мъжете гледат независимо от размера. Оцени високо това, че Мърсър не гледа похотливо. — Само ще отскоча до стаята си за минутка. Ще се срещнем при асансьорите във фоайето.
След петнайсет минути Кали слезе. Беше си сложила малко грим и бе оправила косата си. Мърсър се почувства мръсен и съжали, че не се беше изкъпал. Вечеряха в ресторант „Марго“ и въпреки неотложността, която бяха почувствали в стаята на Мърсър, се насладиха на кромидената супа, морския език и говеждото, както и на дебелите резени шоколадова торта. Мърсър остави на Кали да избере виното, тъй като единствените му познания във винарското изкуство се свеждаха до това да избягва всичко, което се предлага в кутия. Когато приключиха с яденето, бутилката бе свършила, а ресторантът бе почти празен.
Когато разговорът им премина в приятна тишина и дълги погледи, вината блъсна Мърсър като парен чук. Той не знаеше кога точно работната им вечеря се е превърнала в среща, първата му среща след Тиса, но точно така я възприемаше сега. Вкусната храна изведнъж му загорча. Мислеше, че не го е показал, но по някакъв начин Кали усети мъката му.
— Какво ти е?
Трябваше да излъже, да каже, че е преял. Щеше да е лесно и можеше да запази спомена за Тиса заключен, едва обуздан, но все пак под контрол. Преди обаче да отвори уста, идеята да излъже се стопи. Споменът за Тиса не беше под контрол, а го контролираше. Не беше обуздан, а препускаше свободно из ума му и докато не го прогонеше, винаги щеше да е там.
— Преди половин година изгубих много скъп човек — каза той толкова тихо, че Кали трябваше да се наведе над осветената от свещта маса, за да го чуе. — Днес за пръв път вечерям с жена оттогава. Това не е среща, но бе лесно да си го представя, като седя тук с теб. И вината ме смаза.
— Благодаря ти, че го сподели. Знам, че не ти е лесно.
— Имам склонността да задържам нещата в себе си.
— Кой мъж не го прави? Мърсър тихо се засмя.
— Вярно. Предполагам, че просто е по-лесно, отколкото да си признаеш, че нещо не е наред. Преструваш се, че можеш да се справиш с болката, и обикновено е така, но понякога…
— Понякога имаш нужда да поговориш.
— Да поговориш или просто да си признаеш, че е в реда на нещата да имаш чувства.
— Жените често се оплакват, че мъжете ги изключват — каза Кали. — И аз съм го изпитала, но освен това съм установила, че мълчанието при мъжете може да е също толкова пречистващо, колкото изливането на чувствата при жените. Опасните мъже, тези, с които трябва да си нащрек, дори не си позволяват мълчание. Аз никога не съм губила близък човек, затова не мога да си представя какво е. Бих казала, че според мен се справяш доста добре. Мисля, че си прекарахме добре тази вечер. Поне за мен е така. Ако не се справяше със смъртта й, нямаше да си позволиш дори това.
Кали остави думите й да стигнат до ума му и после остави салфетката си на масата. Станаха и отидоха при асансьора.
— Да се срещнем тук в седем?
— Добре. Съжалявам, че вечерта приключи тъжно. Усмивката й бе най-очарователната, която бе виждал на устните й.
— Вечерта приключи отлично. — Когато асансьорът спря на етажа й, тя нежно го целуна по бузата. — Ще се видим сутринта.
Мърсър задържа асансьора, докато тя влезе в стаята си. Той си мислеше, че се е държал като мрачен глупак, тъгуващ за несподелена любов, а тя смяташе, че вечерта е приключила отлично. Повтори си наум нещо, което Хари обичаше да повтаря: „Единственото, което някога наистина ще разбереш за една жена, е това, което тя ще ти позволи да разбереш“.