Атлантик Сити, Ню Джързи
Две минути в интернет биха спестили на Мърсър и Кали шест часа, но пък така щяха да пропуснат живописното пътуване и самостоятелната обиколка на Принстън. Институтът за научни изследвания не се числеше към групата на осемте най-добри университета. Бе основан през 1930 година със средства на търговския магнат Луис Бамбергер като място за теоретична математика и физика. Малкият институт не пазеше архиви на своя най-известен учен. Всъщност домът на Айнщайн бе просто част от общежитията.
Един измъчен служител, който отговаряше на един и същи въпрос, задаван от безброй хора, им каза, че всички книжа на Айнщайн са предадени на Еврейския университет в Йерусалим. Те пък постепенно качвали материалите в интернет съвместно с Калифорнийския технологичен институт.
Когато се върнаха в „Деко Палас“, Мърсър извади по една бира от минибара. Слънцето залязваше и хотелът хвърляше дълга сянка върху крайбрежната улица. Кали провери дали в хотела има интернет връзка и бързо намери архива. Откриха, че има документ от някой си Ч. Бауи. Той обаче не можеше да се види в интернет.
— Колко е часът в Израел? — попита Кали и посегна към телефона. — Нищо, няма значение. — Набра някакъв дълъг номер и помоли да говори с Ари Градщайн.
— Кой е Ари Градщайн? — попита Мърсър.
— Заместник-директорът на израелската атомна централа „Демона“. Няколко пъти сме работили заедно в отговор на ядрени заплахи — отвърна Кали, а после започна разговора с Израел. — Ари, обажда се Кали Стоу от ДОЯЗ. — Спря за момент, слушаше. — Добре, а ти как си?… Отлично. А Шошана?… Страхотно. Слушай, Ари, ще те помоля за една услуга. Искам да заобиколя бюрокрацията в Еврейския университет в Йерусалим. Още не мога да ти кажа за какво става дума, освен че Израел не е изложен на абсолютно никакъв риск. Проучвам един американец, който е водил кореспонденция с Айнщайн, а всичките му документи са архивирани в университета… Да, знам. И аз съм изненадана. Изгубих няколко часа в Принстън, като си мислех, че са там. Можеш ли да се обадиш вместо мен и да разчистиш пътя? Мисля, че ако се представя като служител на Департамента по енергетика, ще се появят всевъзможни пречки и няма да мога да се добера до информация със седмици. — Кали продиктува адреса на електронната си поща и университетския каталожен номер на документа от Ч. Бауи. — Благодаря, Ари, задължена съм ти. До скоро.
Мърсър бе впечатлен.
— Дори да имах човек в Израел, никога нямаше да се сетя за това. Беше великолепна.
Кали се усмихна на комплимента.
— Понякога не е лошо да знаеш как да избегнеш бюрокрацията.
Докато чакаха мейла от Израел, Хари се върна. Очите му бяха премрежени, а по бузите му бяха наболи бели косъмчета. Мърсър го виждаше за първи път от близо двайсет часа.
— Виж ти кой дошъл! През цялото време ли залага? Хари се свлече на леглото с преувеличен стон.
— Господи, не. Спрях, за да закуся сутринта.
— И как се справи? — попита Мърсър, макар да знаеше отговора от обезсърчения вид на Хари.
Хари се облегна на възглавниците и затвори очи.
— Никога не задавай тоя въпрос на комарджия, преди да е приключил.
— Толкова ли е зле?
Изведнъж старецът се наведе и измъкна дебели пачки банкноти от двата джоба на анорака си. Заговори кротко, сякаш не бе кой знае какво.
— Всъщност мисля, че се справих добре като за мен.
— По дяволите! — едновременно възкликнаха Мърсър и Кали.
— Колко? — попита Мърсър.
— Тридесет бона, момчето ми! — триумфално извика Хари. — Разбих ги. Бях неудържим. Дори им казах, че съм отседнал в „Тръмп“, и снощи ме настаниха в апартамент, за да ме задържат.
— Хитър кучи син — изумено измърмори Мърсър.
— Поздравления — добави Кали. — Какво ще правиш с толкова пари?
Хари я изгледа така, сякаш е малоумна.
— Ще ги проиграя на комар довечера, разбира се.
Кали почна да го увещава да не профуква спечеленото. Мърсър не искаше и да опитва. Лаптопът издаде звук и всички мисли за неочаквания късмет на Хари се изпариха. Беше писмото от Еврейския университет. Архиварят явно не беше много доволен да отговаря посред нощ, но все пак бе намерил онова, което търсеха.
— Това е — каза Кали и отвори приложението. Беше телеграма, изпратена до Айнщайн през април 1937 година от Атина, Гърция. Иззад рамото й Мърсър прочете следното:
Може ли да се осведомя за здравето ви, сър?
Изминаха седем седмици, откакто тръгнах. Прекарах почивката си на езерото Комо. Хотелът ми малко напомня на онази чудовищна сграда на Хърст. Поне времето е слънчево и въздухът е чист. Намерих някои сувенири, на които ще се зарадвате, и възнамерявам да ви ги изпратя скоро. Не можах да открия картината на Гибсън на „Златната кошута“ на Дрейк, която толкова искахте. Открих записа на Стефан Енбург, за който помолихте. Според мен изобщо не е успешен и не разбирам защо го харесвате. Твърде много обой и твърде малко флейта.