— Ало? — отговори плах женски глас след седмото иззвъняване.
— Госпожа Дайън?
— Да?
— Госпожо Дайън, казвам се Филип Мърсър. Познат съм на съпруга ви. Той дали е там?
— Момент, моля.
Изминаха цели три минути, преди Карл Дайън да вземе слушалката.
— Ало. Кой се обажда?
— Здравей, Карл. Филип Мърсър те безпокои. — О, доктор Мърсър. Жена ми недочува и ми каза, че ме търси приятелят ми Филис Матадор, какъвто се досещате, че нямам. Какво има?
— Трябва ми малко информация за един от пътниците от последния полет на „Хинденбург“. Казва се Бауи, Честър Бауи.
Отговорът на експерта бе незабавен и съкрушителен.
— Няма такъв пътник.
Сякаш тежест се стовари на плещите на Мърсър, чак костите му омекнаха. Той се свлече на един стол.
— Сигурен ли си? Разполагам с негова телеграма, в която пише, че ще пътува.
— Съжалявам, но в публикувания списък на пътниците няма Бауи. Не е било трудно да си резервира място. Дирижабълът е бил наполовина празен на тръгване от Германия. Всички места са били резервирани за връщането му в Европа обаче, защото хората са искали да присъстват на коронацията.
— Помисли, Карл, важно е. Има ли начин да се е качил? Скришом или под фалшива самоличност.
— Всъщност имало е нещо необичайно. — Ръката на Мърсър стисна слушалката, сякаш физически можеше да привлече това, което искаше да чуе. — Една двойка германци, професор и госпожа Хайнц Алдерман, е трябвало да се качат, но не са се появили във Франкфурт за полета. Въпреки това багажът им е пътувал. Ако правилно си спомням, багажът е бил доста.
— Достатъчно, за да скрие тежестта на пътник без билет?
— О, да, двеста — двеста и петдесет килограма.
— Значи някой може да се е настанил в тяхната каюта?
Дайън се оживи.
— Трябва да ти кажа, че това са само слухове, но очевидци твърдят, че сред отломките е открит крак, който не е съответствал на нито едно тяло. Това е съмнително и се е разпространявало като градска легенда, като клюка, която да опише катастрофата като още по-ужасна.
Мърсър не беше сигурен дали това е добра, или лоша новина. Тя приближаваше Бауи до Съединените щати, но ако беше умрял в катастрофата, следата отново се губеше.
— Ако слуховете са верни, може да е бил на Честър Бауи.
— Както казах, това са слухове.
— Какво е станало с багажа?
— О, малкото неща, които не са обгорели до неузнаваемост, са били върнати на законните собственици или на наследниците им. Имай предвид обаче, че малко неща са оцелели. Не знам подробности за багажа на Алдерман.
— А нещата, които са останали непотърсени?
— Всъщност са били изпратени обратно в Германия. Някои неща са били отмъкнати от любопитни хора, като онова малко парче дуралуминии, което ти купи от мен, но конструкцията на „Хинденбург“ и всичко останало е било върнато и рециклирано за направата на изтребителите на Луфтвафе. Гьоринг не е бил привърженик на дирижаблите и е ненавиждал доктор Екнер, шефа на компанията „Цепелин“.
— Задънена улица — въздъхна Мърсър. Хари беше включил телевизора и Мърсър му направи знак да намали звука.
— За какво става дума? — попита Дайън.
— О, нищо, Карл. Просто Бауи може да е носил важни геологични проби. Опитвам се да ги открия.
— Разбирам. Ами… има още един слух, но смятам, че не струва и пукната пара. Преди петнайсетина години, точно след публикуването на книгата ми за катастрофата, получих писмо чрез моя издател от един господин в Ню Джързи, който твърдеше, че притежава сейф, паднал от „Хинденбург“ в деня на катастрофата.
— Сейф?
— Да. Дори бе приложил снимка. Дребна работа, съвсем незначителна. Той твърдеше, че баща му го намерил няколко дни след катастрофата, докато разоравал нивата. Тъй като сейфът нямал отличителни знаци, той каза, че сигурно е паднал от дирижабъла, и питаше дали не искам да го купя.
— За колко?
— Точно по това време останките от цепелина се котираха високо. Той поиска петнайсет хиляди долара и не предостави никакво доказателство освен думите на баща си. Говорих с него веднъж. Много противен тип. Дори не му направих оферта. Тогава смятах — и все още го мисля, — че този човек е мошеник, а сейфът е купен от него или от баща му от някоя заложна къща.
— Разполагаш ли с името му? — Вероятността сейфът да е автентичен или да е принадлежал на Бауи беше много малка и напомняше на думите на едновремешните картографи „отвъд тази територия живеят дракони“, но пък Мърсър беше в отчаяно положение.