— От това, което разбрах дотук, със сигурност е бил, меко казано, ексцентричен — каза Мърсър. — А ако се съди по това писмо, изглежда е бил на ръба на нервна криза. — О, аз бих казал, че е преминал границата и си е бил тра-ла-ла.
Мърсър стана да изведе Повлекан на последна разходка за деня. От дългите години, в които се познаваха, знаеше, че Хари няма да си тръгне, докато не разгадае шифъра, и дори тогава би си легнал на кожения диван, вместо да се връща в мръсния си едностаен апартамент на съседната пряка.
Повлече старото куче към витата стълба и надолу. По полирания мраморен под на фоайето Повлекан дори се заклатушка сам. На Хари обикновено му се налагаше да го влачи до вратата, но на Мърсър песът не се инатеше толкова.
Мърсър бе точно пред входната врата, когато се звънна. Той автоматично си погледна часовника. Единадесет и петнадесет. Никой не го посещаваше по това време, освен ако нямаше лоши новини. За момент помисли дали да не изтича горе, за да си вземе деветмилиметровата берета от нощното шкафче, но през страничните стъкла видя кой е, усмихна се и отвори.
Кали Стоу беше с джинси и къса черна блуза, а отгоре беше наметнала бяла мъжка риза. Мърсър реши, че е бързала да дойде. Нямаше грим, а червената й коса бе по-разчорлена, но въпреки това изглеждаше прекрасно, по онзи уязвим начин, който мъжете обожават, а жените никога не разбират.
Изведнъж Мърсър осъзна три неща. Първо, че Кали не отвърна на усмивката му, второ, че не й е давал адреса си, трето, че зад нея стоят двама мъже.
— Извинявай — тъжно каза тя. — Не ми оставиха избор.
Единият от мъжете показа на Мърсър пистолета, който беше опрял в гърба й. Заля го гореща вълна гняв.
— Кои сте вие?
— Защо не влезем вътре, доктор Мърсър? — каза въоръженият мъж.
И двамата бяха с тъмни коси, мургава кожа и мустаци, но по-скоро бяха от Средиземноморието, отколкото от Близкия изток. Мъжът с пистолета бе висок колкото Мърсър, със слабо телосложение и ангелско лице, което не съответстваше на оръжието в ръката му. Другият беше по-нисък и по-възрастен, мустаците и косата му бяха прошарени. И двамата носеха класически тъмни костюми. Мърсър неизвестно защо беше убеден, че водачът е по-ниският.
— Добре ли си? — попита Мърсър и се отмести от вратата.
— Добре съм — отвърна Кали.
Мърсър знаеше, че тя няма да покаже, че са й причинили болка. Беше храбра, храбра в пълния смисъл на думата.
— Какво искате? — попита Мърсър този, когото бе сметнал за водача.
— Тук съм, за да ви отправя едно предупреждение, доктор Мърсър, нищо повече. — Мъжът имаше акцент, който Мърсър не можа да определи, и говореше кротко, почти като свещеник.
— Какво предупреждение?
— Трябва да спрете търсенето на Аламбика на Скендербег. Колкото повече търсите, толкова повече помагате на други, които също го търсят.
Ако другият не държеше пистолет, Мърсър щеше да им се изсмее.
— Изобщо нямам представа за какво говорите. Не знам какво е аламбик, нито кой е Скендербег, така че защо просто не си тръгнете и да се престорим, че всичко това не се е случвало?
— Малко е късно за това.
— Господи! — Мърсър позна гласа и реакцията му изведнъж отключи спомена и у Кали. Тя пребледня.
— Вие бяхте в селцето — каза Мърсър. — Спасихте ни с Кали.
— Ако знаех, че ще продължите издирването — каза мъжът, — щях да забавя атаката и да оставя Хариби Дайс да ви убие.
— Ние не търсим нищо — каза Мърсър и по някакъв начин успя да се успокои. Ако тези двамата искаха да ги убият, нямаше да говорят. — Опитваме се да разберем какво се е случило с урана, който е бил добит край селото преди почти седемдесет години. Това няма нищо общо с вас.
— Има. Защото става въпрос за Аламбика на Скендербег — каза мъжът почти почтително. — Вие дори не знаете какво търсите, докторе, но трябва да ви предупредя да спрете. Спасихме живота ви два пъти.
— Значи вие бяхте снощи в казиното, така ли? — попита Кали.
Мъжът кимна.
— Да. Нает е човек, който да намери аламбика, и досега успяваме да следим ходовете му. Проследихме го най-напред до Африка, а след това и до Атлантик Сити. Но в казиното подценихме силите му и не знаехме, че е наел хеликоптер. — Обърна се пак към Мърсър. Очите му бяха тревожни, сякаш знаеше твърде много тайни. — Вие ги поведохте към следа, която никога нямаше да открият. Впрочем, каква беше тя?
— Сейф — отговори Мърсър и в гласа му се прокрадна вина, защото отново си спомни за Серена Балард и всички останали. — Един професор по класически науки е донесъл проба от рудата в Африка. Отишъл е там, убеден, че е открил местонахождението на метала, който Зевс е използвал за оковите на Прометей. Това, което е открил обаче, е било жила с необичайно силен уран, а не митичният адамант.