Кали го изгледа смаяно.
— Не бях мислила за това. Възможно ли е да има други природни реактори… имам предвид по-млади?
Мърсър поклати глава.
— Съмнявам се. А дори да има, е много вероятно да са дълбоко в земната кора.
Кали замислено каза:
— Странно е, че първоначалното ми проучване на много случаи на рак в Африка ни доведе до природен източник на плутоний.
— И още по-странно, че някой е информирал още някой.
— Какво искаш да кажеш?
— Поли Фейнс. Когато го видяхме в Африка, предположих, че е нает от Хариби Дайс да му помага в революцията. Сега мисля, че е по-вероятно Дайс да е бил наемникът, който да защитава Поли и да му помогне да открие залежите.
— Точно така! По дяволите, как не се сетих. Поли всъщност е търсел плутония. Което ни довежда до тазвечерните посетители. Как се нарекоха?
— Еничари — отговори Мърсър. — Трябваше да се досетим, че става дума за терористи от Близкия изток.
— Какви са тези еничари?
— По време на Османската империя са били елитни войници, подчинени лично на султана. Едни от най-свирепите бойци в историята. Абсолютно безмилостни. Ако правилно си спомням, са станали толкова силни, че един от султаните през деветнайсети век е събрал друга войска и ги е избил до крак.
— А сега те се завръщат.
— Съмнявам се, че тези хора имат някаква истинска връзка с тях. Просто използват името.
— Обаче забележи, че не се държаха като терористите, с които съм си имала работа. Не са последователи на джихада с безумен поглед, готови да се самоубият, защото така повелява Коранът. Помисли. Спасиха живота ни в Африка и после в Атлантик Сити. А тази вечер, макар че ме изплашиха до смърт, не ме нараниха. Всъщност дори се държаха почтително. Спя гола, а когато станах от леглото, те извърнаха очи.
— Кали, набожните мюсюлмани не биха искали да гледат голото ти тяло. — Мърсър не можеше да прогони този образ от ума си. Беше сигурен, че тя знае точно какво си представя, и се извърна. После бързо добави: — Освен това бяха въоръжени.
— Първо, годината ми престой в Ирак ме научи, че мъжете са си мъже по целия свят. Пипат и гледат винаги, когато им се удаде възможност. Мюсюлмани, евреи, християни — все тая. Но тези не го направиха… а и защо се опитват да ни убедят да стоим настрани? Защо просто не ни убият и да приключат с нас? Ако аз бях терорист, щях да направя точно това.
Мърсър изхъмка. Тя имаше право. Поли Фейнс и хората му очевидно не ценяха човешкия живот. От това, което бе видял, изглеждаше сякаш с удоволствие го отнемат, но двамата еничари не бяха наранили Кали и дори не ги бяха заплашили. Водачът просто ги предупреди, че ако продължават да разследват, може да попаднат в престрелката. Какво мислеха, че търсят двамата с Кали? Аламбикът на Скендербег. Мърсър не знаеше какво означава това.
— Имаш ли представа какво според тях търсим? — попита я. — Аламбикът на Скендербег?
— Никаква — призна Кали. — Нямаш ли речник? Хари се обади иззад бара:
— Аламбикът е уред, който се използва за дестилиране на пиячка.
— Има си хас ти да не го знаеш — саркастично отбеляза Мърсър. — А Скендербег?
Хари се върна към бележките си.
— Не мога да ти кажа.
Кали последва Мърсър в домашния му кабинет. Той прокара ръка по един къс синкава скала на витрината до вратата. Това му бе личен талисман, парче кимбер-лит, скалата маркер на всяка диамантена мина по света. От долната страна на къса имаше прелестен диамант, подарък от признателен собственик на мина в Южна Африка.
— Нямах възможност да ти кажа — каза Кали, докато Мърсър пускаше компютъра. — Имаш прекрасен дом.
— Благодаря — отвърна Мърсър. — Пътувам толкова много, че имам нужда домът ми да е моята крепост. — Включи се в интернет, отвори една търсачка и написа „Скендербег“. Известно време чете мълчаливо, после каза: — Изглежда, Скендербег е бил албански военачалник, въстанал срещу Османската империя.
— Отново османска връзка — прекъсна го Кали. Беше се настанила на кожения диван до стената и бе завила краката си с одеялото, което бе сгънато на облегалката.
— Да. Умрял е през 1468 година. Разбива турската армия пет пъти и успява да запази независимостта на Албания четвърт век. Национален герой на страната. Нещо като средновековен Джордж Вашингтон.