— А аламбикът? — Очите й бяха затворени и на Мърсър му се струваше, че всеки момент ще заспи.
Мърсър стрелна пръсти по клавиатурата. Опита няколко варианта на търсене, но не намери нищо.
— Нищо.
Кали не отговори и той я погледна. Дишаше леко и равномерно, устните й бяха леко отворени. Бе заспала. Той заобиколи бюрото и застана над нея. Тя се бе свила като коте и бе подложила едната си ръка под бузата.
Не можеше да не си помисли за Тиса, макар че двете с Кали изобщо не си приличаха. Тиса имаше огромни тъмни очи, деликатни азиатски черти и тяло на гимнастичка. Кали бе типична американка с червената си коса и луничките, които покриваха дори ключиците й и вероятно стигаха по-надолу. Бе висока и по-скоро кокалеста, отколкото закръглена, но в движенията й имаше атлетична грациозност, която смекчаваше това. А и Мърсър трябваше да признае, че тя е първата жена, която го привличаше след смъртта на Тиса.
В действителност бяха прекарали съвсем малко време заедно, но поради обстоятелствата той я беше опознал — начина й на мислене, реакциите и най-важното, как се възприема самата тя. Кали беше уверена и сигурна в себе си, характеристики, които го привличаха повече от всичко.
Сега обаче не беше време за такива мисли.
Едва се сдържа да не махне един кичур от челото й. Вместо това опъна одеялото до брадичката й и й свали обувките. Стъпалата й бяха дълги и тесни, с деликатни кости и толкова бледа кожа, че вените се виждаха. Тя въздъхна в съня си. Той я погледна още веднъж, усмихна се и излезе от кабинета: намали светлината, но не я изгаси, та ако Кали се събуди през нощта, да може да вижда.
Преди да се качи на третия етаж, се увери, че всички врати са заключени. Беретата на нощното му шкафче беше петият, а може би и шестият му пистолет. Някои бе загубил в схватки, други бяха послужили за доказателство. Оръжието беше надеждно и той познаваше възможностите му така, както и своите. Знаеше, че деветмилиметровият пистолет е зареден, но все пак го провери. В цевта имаше патрон и предпазителят беше свален. Той го вдигна и го затъкна зад гърба си. Съмняваше се, че Поли ще дойде тази нощ, но нямаше да остави нещата на случайността. Щеше да се погрижи от утре Хари да си стои вкъщи и да помоли Айра Ласко да заведе и него, и Кали в тайна квартира.
Слезе при бара. Хари вече хъркаше на дивана толкова силно, че звучеше като предсмъртни стонове на мечка. Повлекан се беше свил до протезата на стареца, носът му бе до крака му, за да може да подушва през нощта обичния си господар.
Мърсър не оправи одеялото на Хари.
Седна на бара и видя, че Хари още не е приключил работата си. Отмести бележките му и зачете дългото писмо до Айнщайн.
По обяд на следващия ден секретарката на Айра Ласко въведе Кали и Мърсър в кабинета му в сградата „Дуайт Айзенхауер“ до Белия дом. Айра стана и заобиколи голямото си бюро, за да се ръкува с Кали.
— Значи вие сте дамата, която Мърсър е срещнал в Африка като на филм? — Голото му теме едва стигаше до брадичката й. — Когато ми се обади от Ню Джързи снощи, той ми спомена, че работите за Департамента по енергетика.
— Следовател съм в ДОЯЗ.
— Екип за реагиране на ядрени заплахи. Значи сте под ръководството на Клиф Робъртс?
— Точно така.
— Той е идиот.
Кали се ухили и веднага почувства симпатия към Ласко.
— Прав сте.
— Освен това е бивш морски офицер като мен. Прекарах година с него в Пентагона. Има фантазиите на кюрд и наполовина толкова мозък. Издигна се в ДОЯЗ едва когато бе създадена Службата за национална сигурност след единайсети септември. — Подкани ги да седнат на столовете пред бюрото му и се върна на мястото си.
Кабинетът бе голям и удобен, облицован с ламперия, с луксозен зелен мокет. На стените имаше няколко картини в рамки — и американското знаме естествено. Айра носеше значка със знамето на ревера си. В една витрина имаше макет на подводница клас „Есетра“, на такава Ласко бе служил, преди да се премести във военноморското разузнаване.
Той се обърна към Мърсър.
— И какво толкова важно има, че трябваше да се откажа от игра на голф с началник-щаба?
— Неколкостотин килограма плутоний, липсващи от седемдесет години. — И Мърсър разказа за природния ядрен реактор в Окло и теорията им за необичайно концентрираните залежи, всъщност останки от много по-млад реактор, неразпаднали се напълно.
— Каква е вероятността да има други такива реактори? — попита Айра, когато Мърсър приключи.
— Кали ме попита същото снощи. Малка. Мисля, че вероятно това е единственият такъв реактор в цял свят.
— Как го е открил онзи човек? Ти ми каза, че или е бил най-добрият геолог, или най-големият късметлия на света.