— Има логика — замислено каза Айра. — Имам много контакти в Русия, а и след разпадането на режима те; споделят доста повече информация. Ще поразпитам, за да видим дали това е вярно. — Погледна Мърсър. — А ти? Докъде ще стигнеш с историята?
— Кали говори със своя началник в ДОЯЗ. Помолихме ги да проследят изчезването на „Уедърби“.
— Откъде знаеш, че е изчезнал?
— Елементарно. Никъде в учебниците не се споменава, че Енрико Ферми е експериментирал с плутониева руда през тридесетте години, така че явно не е получил пробите, следователно „Уедърби“ е изчезнал. Освен това мисля, че някой трябва да разгледа стелата, която видяхме с Кали в Африка. По нея може да има следи за това колко руда са изкопали хората на Александър.
— Това важно ли е? — попита Айра. — Искам да кажа… стига де, та това е древна история.
— Бих се съгласил, ако ставаше дума само за това, че Александър е притежавал радиоактивна бомба или устройство за разсейване, но еничарите, които снощи заловиха Кали, се държат така, сякаш аламбикът просто е скрит някъде и може да се намери.
— Нали ми каза, че смяташ тази част от Централна Африка за доста горещо място. Не искам да изпращам екип там, освен ако не си сигурен, че е важно.
Мърсър мислено го прокле, макар да не смяташе, че Айра нарочно му вменява отговорност за потенциално опасна операция. Шефът му просто бе предпазлив. Мърсър обаче знаеше, че в крайна сметка отговорността ще легне върху него, ако нещо се обърка. Също като смъртта на Серена и хората в казиното. Също като смъртта на Тиса и десетки други — той чувстваше как тази тежест го притиска. Щеше да е лесно просто да каже на Айра да забрави за това и че не е нужно да изпраща специален отряд насред военна зона. Можеше поне за малко да избяга от вината си. Но също така знаеше, че това не е редно.
Нямаше значение дали стелата ще се окаже просто хвалебствен знак. Той трябваше да разбере — независимо от цената.
— Да — каза Мърсър накрая. — Важно е.
— Смятай, че е направено — решително отвърна Айра.
Бъфало, Ню Йорк
Мърсър отвори вратата на самолета „Чесна Сайтейшън“ веднага щом колелата спряха. Над международното летище „Бъфало Ниагара“ се стелеше мъгла, светлините на пистата се размазваха в далечината. Зората се виждаше като неясно обещание на хоризонта. Той грабна кожения си куфар, но не си направи труда да вдигне качулката на непромокаемото си яке и щом слезе от самолета, по гъстата му коса се полепиха водни капчици, досущ скъпоценни камъни.
— Доктор Мърсър? — обади се мъжки глас от задната част на главния портал на летището.
— Да? — отвърна той и закрачи по настилката, без да обръща внимание на скъпите самолети. Следващото изречение на мъжа бе заглушено от рева на един „Боинг 737“, който отлетя в тъмното небе.
— Какво казахте? — попита Мърсър, когато стигнаха стъкления заслон, който водеше към сградата.
— Казах, че ви чака кола, за да ви откара на пристанището.
— Благодаря — каза Мърсър и последва служителя през фоайето. Минаха през притихналото летище и излязоха навън. До бордюра чакаше черен автомобил със стъклена преграда.
Мърсър не изчака шофьора да отвори вратата. Отвори я сам, хвърли куфарчето отзад и се тръшна на предната седалка.
— Добро утро — каза на слисания шофьор. — Не съм чак толкова важен, така че ще се повозя отпред с теб — Слизаш ми от частен самолет все пак. Не че ми пука. — Шофьорът подкара линкълна, излязоха от летището и се понесоха по шосе 33 на запад към индустриалните складове по река Ниагара.
Завиха между две метални постройки към пристанището и Мърсър видя хора, скупчени около подвижното мостче на голям шлеп. Уличната лампа осветяваше лицата им. На шлепа имаше кран — заприлича му на оръдие на модерен танк. До шлепа имаше нисък влекач, височината от ватерлинията му до сателитната чиния не бе повече от три метра.