— Да, благодаря — каза Клиф Робъртс с най-добрия си бюрократичен тон.
— Назовах безумна цена, за да свърша тази работа — каза Крена на Робъртс, — и вие казахте, че ще я платите, но и за секунда не си помисляйте, че го смятам за умно. Би трябвало да изчакаме, докато прииждащите пролетни води не отминат и не сме сигурни, че ще имаме няколко хубави дни.
— Нает сте от американското правителство за много важна задача — намеси се Робъртс. — Плащаме ви за експертен съвет по изваждането на кораба. Всичко, което казвате, е просто вашето мнение и откровено казано, изобщо не ме интересува. Вършете си работата.
Мърсър очакваше Крена да се обърне и да си тръгне. При подобни обстоятелства той би направил точно така, след няколко добре подбрани думи. Крена обаче остана на мястото си, черните му очи не се откъсваха от очите на Робъртс. Мърсър почти можеше да види как умът му Щрак. Накрая Крена сигурно реши, че парите са по-важни от обидите на педант като Робъртс.
— Идвате ли с нас? — попита той накрая.
— Не — отвърна директорът на ДОЯЗ, сякаш въпросът бе абсурден. — Нужен съм във Вашингтон.
Крена отново се изплю.
— Добра причина.
— Защо не кажеш на Мърсър какъв е планът? — обади се Кали, за да разсее напрежението и да прочисти въздуха от тестостерона. — Той току-що пристига и все още не знае нищо.
Крена хвърли мрачен поглед към Мърсър.
— И ти ли си от Вашингтон?
— Не съм виновен, че живея там. Аз съм геолог.
— Усетих мазолите ти, докато се здрависвахме — отбеляза Крена и хвърли поглед към Робъртс. — Досетих се, че все пак си свършил някаква работа в живота си.
Мърсър познаваше този тип хора. Това бе неизбежно з работата му. Като консултант, той общуваше както с ръководителите на мините, така и със самите миньори. Макар повечето да разбираха, че всички си вършат работата, винаги се намираха хора и от двете страни, които се смятаха за особено значими. Нямаше нищо нередно в това да се гордееш с работата си. Мърсър го приветстваше. Това, което не му харесваше и което виждаше и в Робъртс, и в Крена, беше презрението към противоположната страна от симбиозата ръководство — трудова сила.
— И така, какъв е планът ви, господин Крена?
— Капитан.
— Добре. Капитан Крена.
— Щом екипажът ми пристигне — започна Крена, — ще тръгнем с крана под мостовете и по течението. Както виждате, кранът е нисък, защото под мостовете няма много място. Когато стигнем над „Уедърби“, ще пусна котвите, за да се задържим на място, и ще ви извикам. Не искам да се качвате, преди шлепът да е обезопасен. — Кали понечи да протестира, но Крена я отряза: — Нося юридическа отговорност, така че никакви спорове. Когато се качите на борда, ще изпратя двама водолази да направят оценка на останките и да видят как е най-добре да се подходи.
— Няма ли да се опитате да го извадите?
— Не мога да рискувам, ако течението се усили — каза Крена. — Корабът ще измъкне котвите.
Мърсър кимна. Крена, изглежда, си знаеше работата.
— Най-вероятно ще се наложи да срежете кораба, за да намерите сандъците.
— Не би трябвало да е много трудно — съгласи се Крена. — С малко късмет до утре ще го отворим и ще извадим сандъците на следващия ден. Стига още да са на борда. Възможно е да са паднали, когато корабът се е влачил по течението на реката. В който случай са на дъното на водопада, а той е по-дълбок, отколкото висок.
Мърсър беше обмислил това, когато Кали му каза, че „Уедърби“ е потънал в река Ниагара. Но дори при вероятността сандъците с плутоний да лежат на дъното на най-големия водопад в Северна Америка, той все пак смяташе откритието й за първия пробив, който имаха в разследването.
Професор Ахмед в Истанбул не беше отговорил на повторните обаждания на Мърсър, а Айра напредваше бавно с руските власти във връзка с операцията им в Централноафриканската република. Трябваше време, за да се сформира екип, който да разследва стелата. Айра беше обяснил всичко на шефа си, съветника по националната сигурност Джон Клайншмит, но досега никой от тях не бе успял да убеди Пентагона да изпрати специални части в Африка. А сега се намесваше и Държавният департамент и се повдигаха безброй въпроси за суверенитета. Айра бе казал на Мърсър, че вероятно ще трябва да уведомят президента и да го помолят да издаде изпълнителна заповед.
Но когато нещата стигнаха до „Уедърби“, им провървя. Кали направи проучване и бързо откри, че корабът е потънал на север от Гранд Айланд. Останките бяха добре известни в района на Бъфало и когато тя помоли за съдействие местното историческо дружество, й дадоха името на Рут Бишоп като експерт по корабокрушението. Едно обаждане в бреговата охрана потвърди, че тъкмо Рут е човекът, с когото трябва да се говори.