— За да свали „Хинденбург“, му е трябвал поне гранатомет.
— Ти луд ли си? В него е имало милиони кубици водород. Една малка искра е била достатъчна, за да го взриви.
— Напротив — каза Мърсър, уверен в знанията си в тази област. — Водородът се нуждае от кислород, за да гори, а съотношението е много специфично. Твърде малко или твърде голямо — и дирижабълът не би се запалил. Трябва да е имало непрекъснато изтичане на газ, та причината да е във водорода, а това не би останало незабелязано от офицерите. Освен това огънят от водорода не се вижда. Той е като чист алкохол. Гори с безцветен пламък, а ако си виждала снимки на експлозията, ясно можеш да различиш пламъците от самото начало. Последните теории за експлозията на „Хинденбург“ са насочени към непромокаемото покритие, авиолака, използван за корпуса. По същество то е било лепило от същите химикали, които се откриват в ракетното гориво. Някои експерти смятат, че искра от някой двигател е попаднала върху покритието, причинила е малък пожар и той бързо е обхванал целия дирижабъл. Едва тогава е избухнал водородът.
— Аха — каза Кали с лукава усмивка. — Възпламенителни куршуми.
— Тогава имало ли е такива?
— Абсолютно.
Сега беше ред на Мърсър да премисли сценария. Не можа да открие недостатък в обосновката й за руснаците или германците или в това, че снайперист е изстрелял възпламенителни куршуми, за да подпали избухливия товар на дирижабъла.
— Знаеш ли — каза накрая, — като приключим това, ще трябва да се пренапишат много исторически книги.
Река Ниагара, Ню Йорк
Катерът на Брайън Крена дойде да ги вземе на един от кейовете на Гранд Айланд. Над бързата река се стелеше мразовита мъгла и обгръщаше гората откъм канадската страна. Влекачът на Крена бе спрял в средата на протока. Дългата стрела на крана се издигаше в мъглата. Гумите по бордовете на шлепа приличаха на огромни амбразури; по палубата щъкаха хора.
Катерът беше стар. Някога белият му корпус беше пожълтял от времето, а червената ивица по ватерлинията бе избледняла до цвета на керемида. Крена се приближи бързо, направи остър завой в последния момент и катерът леко се блъсна в гумените предпазители на кея. Тримата рибари на яхтата наблизо вдигнаха глави, когато вдигнатата вълна ги люшна, но не възразиха срещу нарушаването на корабния етикет.
— Как мина? — попита Кали, щом един от матросите привърза катера към дървения кей и Крена изключи двигателя.
— Без проблеми. Закотвихме крана точно над „Уедърби“. — Той посочи черните сандъци на кея. — Какво е всичко това? — научно оборудване — отвърна Кали. — И водолазни костюми. Водата е ледена.
От уклончивия й тон Мърсър разбра, че капитан Крена не е бил информиран какво точно има в сандъците, които се надяваха да извадят. Но пък това нямаше значение. Както беше казал на Айра, плутоният не бе особено опасен, ако не се поглъща или вдишва. Ако се запазеше целостта на сандъците, Крена и екипажът му бяха в безопасност. — 0 — каза Кали, сякаш току-що си е спомнила нещо. — И няколко противогаза.
Крена се свъси още повече.
— Противогази? За какво са ви, по дяволите?
— Заради азбеста на „Уедърби“. Като се има предвид възрастта на кораба, сигурно е много. Когато качим сандъците, ще се наложи с екипажа ви да си ги сложите. Съжалявам, но такива са разпоредбите на Агенцията за опазване на околната среда.
Крена поклати глава.
— Проклети правителствени наредби. Добре, товарете и да тръгваме.
— Добра работа — прошепна Мърсър на Кали, когато тръгнаха да помагат на Джес и Стан да преместят черните сандъци на катера. После лично качи коженото куфарче, от което не се бе отделял, откакто тръгна от Вашингтон.
Катерът се отдалечи от кея. Мърсър помаха на тримата рибари, които още се суетяха на яхтата. Двама от тях му махнаха в отговор, а третият, огромен чернокож с рибарска шапка, на шега му отдаде чест.
Влекачът не беше нов като крана, който теглеше. По старата боя беше избила ръжда. Сандъците за екипировка бяха пълни с въжета, вериги и най-различни инструменти. Имаше компресор за зареждане на кислород: Крена или току-що го бе купил, или го бе наел за тази задача.
— Е, кой ще се гмурка? — попита Крена, щом се качиха на шлепа.
— Аз и Мърсър — отговори Кали.
Джес Уилямс вдигна поглед от един сандък.
— Мислех, че аз ще сляза.
— Ще дойдеш, когато заредим експлозивите. Мърсър иска да види „Уедърби“ със собствените си очи.