За него това бе почти като началото на гимназиална любов, където и най-малките жестове са значими, но и пълни с капани. Дали не беше твърде скоро след загубата на Тиса? Дали той изобщо беше способен пак да се отдаде? За всяка следваща стъпка плащаше с огромни съмнения в себе си. Искаше да повярва, че избуяващите му чувства не са просто физическа реакция на присъствието на красива жена. Въпреки това, когато потърсеше в себе си истината, не виждаше нищо освен празнота там, където някога имаше увереност. Чувстваше се парализиран от вина и се мъчеше да се убеди, че не бива да е така. Кали пак стисна ръката му.
Когато самолетът кацна и тръгна към дългия едноетажен терминал, за миг дланта й сякаш го опари.
На митницата ги посрещнаха двама мъже. Единият беше нисък красив блондин с късо подстригана коса и отличителни знаци на армейски капитан. Другият беше по-възрастен и приведен, с дълбоки сини очи и сива коса. Костюмът му беше измачкан, а на ризата му имаше петно. Имаше вид на смутен учен.
— Капитан Александър Фьодоров — представи се офицерът и ведро се усмихна. — Моля, наричайте ме Саша. Това е професор Павел Сапожник от министерството на отбраната. Аз ще водя вашия военен ескорт. Професор Сапожник и екипът му са експерти на ваше разположение.
— Мърсър. А това е Кали Стоу от департамента по енергетика. — Ръкуваха се. Митническият служител се мръщеше. Фьодоров ядосано му каза нещо, после помоли Кали и Мърсър за паспортите им и след секунди им ги върна подпечатани.
— Извинете за това — каза, докато ги водеше към един изолиран сектор от летището. — Преди падането на режима Самара беше затворен град и митничарите са свикнали да тормозят посетителите. Не е необичайно да се отказва влизане на туристи, без да има причина, което особено усложнява нещата, тъй като най-новият експорт на Самара са булки по интернет. Много самотни германци и американци идват тук, за да се срещнат с любовта на живота си, само за да си заминат още по-разочаровани отпреди.
Мърсър се засмя и веднага почувства симпатия към офицера.
— Естествено, госпожице Стоу, вие бихте засрамили всички булки.
Тя се усмихна на комплимента.
— Мислех, че Григорий Попов ще е тук — каза Мърсър.
Фьодоров раздразнено сви устни.
— Бюрократи. Каза, че го задържали в Москва и ще пристигне утре или вдругиден. Най-вероятно няма да дойде. Самара не е, как да го кажа, любима дестинация. Това е нещо като вашия Питсбърг, но без добра спортисти. — Спря пред вратата на една тоалетна. — Ще летим още два часа. Може би ще искате да се освежите?
Докато Кали използваше тоалетната, Мърсър разбра, че Фьодоров е учил езици по време на военната си служба и говори френски, немски и украински. Бил назначен да охранява ядрени вещества, тъй като голяма част от работата се вършела от чуждестранни специалисти. Професор Сапожник не им обърна внимание: предпочете да се взира пред себе си вместо да поговори с тях.
— Знаете ли нещо за мината, която Седми отдел е използвал за съхранение?
— Не знаехме, че съоръжението съществува, преди вашият началник да се обади на Попов — откровено отвърна Саша Фьодоров. — Тъжно е, че можем да сложим на погрешното място ядрени вещества така лесно, но това е факт, с който трябва да се справим. Старата система е била толкова секретна, че лявата ръка дори не е знаела за съществуването на дясната. Един пример за това е историята за един инцидент през седемдесетте години, когато една от нашите военни подводници за малко да изстреля торпедо по балистична подводница, връщаща се във Владивосток. Виждате ли, двата отдела на военноморския флот яростно се съревновавали за допълнителни средства и отказали да разгласят патрулните си графици. Катастрофата била избегната, когато радистът на военната подводница установил, че компютърът му дава фалшив сигнал за самоличността на другата. Той обаче бил служил на нея няколко години преди това и разпознал сигналите й.
Професор Сапожник се сопна на Фьодоров на руски. Младият мъж му отвърна също толкова разгорещено и за кратко се заформи спор. Накрая Сапожник кимна и се обърна към Мърсър.
— Простете — каза малко тъжно. — Старите навици трудно се забравят. Вече няма какво да крием от западните си съюзници.
— Не е нужно да се извинявате — каза Мърсър и се усмихна. Сапожник бе от старата гвардия, която вярваше, че нацията е била по-добре по време на комунистическата диктатура. — Никой не обича да му вадят кирливите ризи.