— Направили ли са го?
Людмила им донесе омлети от яйца на прах и кафе от оцелелите запаси на хеликоптера. Мърсър слагаше в устата си нещо за пръв път от полета от Германия за Самара и въпреки че руските дажби съвсем не бяха кордон бльо, двамата с Кали с удоволствие се нахвърлиха върху храната.
— Върнали са аламбика в гробницата на Александър Македонски, така ли? — попита Кали с пълна уста.
— Със сигурност — отвърна Ахмед.
— Знаете ли къде е? — попита Мърсър. Професорът се позамисли, после каза:
— Вие щяхте да загинете в Африка, ако не бяхме дошли. И в Атлантик Сити също. Успяхте да намерите сандъците на Честър Бауи и се погрижихте Поли Фейнс да не ги вземе, но се разминахте на косъм, нали? — Мърсър кимна. — А сега дойдохте тук, за да гарантирате безопасността на последната руда, изкопана от руснаците, но Фейнс избяга с два варела и много хора бяха убити. Дори да знаех къде е гробницата на Александър Велики, нямаше да ви кажа, доктор Мърсър.
— Но знаете ли къде е? — попита Кали.
— Не, госпожице Стоу, не знам. Децата в училище учат, че е някъде в Египет, но ние сме запазили местонахождението й в тайна, като не го знаем. Еничарите попречват на всеки, който се интересува от намирането й, много преди да се е приближил до нея.
— И как разбирате кога са се приближили? — раздразнено попита Мърсър.
— По пътя има знаци. Как мислите, че разбрах за Фейнс?
— Как?
— Той направи същата грешка като вас, докторе, само че по-рано. Аз съм експерт по Скендербег. Всеки, който се интересува от него, първо идва при мен. И също както аз поех дълга си от моя наставник, след време младият Деврин ще стане пазител на тайните на Скендербег. И всеки, който иска да знае за аламбика, Ще трябва да се свърже с него.
— Значи Поли ви се обади?
— Дори се срещнахме. Мърсър се ядоса.
— Къде ви беше умът! Да му дадете достатъчно информация, за да иде в мината в Африка!
— Уви, той вече знаеше информацията, макар че тогава не го осъзнах. Опитах се да го изпратя в грешна посока, но той беше по-съобразителен и досетлив, отколкото очаквах. Ето защо, когато научихме, че е наел местен бунтовнически водач да го заведе в Централноаф-риканската република, отидохме там да го спрем. Фейнс обаче избяга и започна да следи вас двамата.
— Откъде е знаел за мината?
— Наставникът ми направил грешка. — В гласа на професора прозвуча огорчение, но и разбиране. — Разкрил някои тайни на една студентка, красива, пламенна и независима жена, с която се запознал на археологически разкопки в Палестина през двадесетте години на миналия век. Тя била дъщеря на образован бизнесмен, който насърчавал страстта й да учи. Наставникът ми я обикнал безумно и искал тя да знае всичките му тайни за да може синът им да продължи по стъпките му. Разказал й за Александър Велики и че когато се върнал от египетските пустини, носел разрушително оръжие, даващо му силата да се провъзгласи за бог. Александър мислел, че оръжието е направено от адамант, митичния метал, използван за изковаването на веригите на Прометей. Дори й обяснил, че след смъртта на Александър един от най-видните му военачалници се върнал в африканското село, за да издигне възпоменателната стеле в памет на великите победи, които спечелил благодарение на аламбика.
Мърсър не знаеше защо мемориалната стела е толкова важна, но се зарадва, че бе накарал Букър Сайкс да я снима. Щом беше поставена там след смъртта на Александър Велики, имаше вероятност, макар и малка, да съдържа информация за легендарната му гробница.
— С Кали видяхме стелата преди нападението — небрежно подхвърли той.
— Красива е, нали?
— Не си падам по стари камънаци. Пък и не се вгледахме отблизо.
Ахмед се усмихна, очевидно не разбираше, че Мърсър се опитва да го отклони от темата.
— Жалко. Беше в прекрасно състояние. Видях я за пръв път. Йероглифите не бяха пострадали от времето, въпреки че нямам представа как да ги разчитам.
Сърцето на Мърсър се сви.
— Беше?
Ахмед го погледна така, както сигурно поглеждаше най-глупавите студенти, които мислеха, че могат да си правят майтап с него.
— Драги ми докторе, мислите ли, че мога да оставя да я открие следващият като Поли Фейнс? Нямах избор, освен да я разруша. Чувствам се ужасно, че унищожих такава важна антика, ако ще ви олекне.
— Прав сте, не ми олекна — нещастно каза Мърсър.
Централноафриканската република
— Е, какво мислиш, Букър? — прошепна сержант Пол Ривърс.