Спомни си за Дантон — как миг преди да го обезглавят казал на палачите си: „Покажете главата ми на хората: струва си да бъде видяна“. Но дори и фабриката да бъдеше превзета, игрите щяха да бъдат разпратени и той щеше да е свободен. Щеше да се прехвърли на някое от многобройните други национални, и интернационални предприятия, които бе създал като резервни укрития. Компанията му за пластмаси в Тайван. Банката му в Париж. Заводът за пресоване на компактдискове в Мадрид.
Изключи екраните и бързо тръгна към хеликоптера.
Излетяха и гърмящият грохот на хеликоптера сякаш разби невъзмутимата му фасада. Доминик се озъби гневно, докато гледаше назад към фабриката. Самолетът с вертикално излитане и кацане тъкмо заемаше мястото, откъдето той току-що бе излетял. Войниците на НАТО вече не се виждаха. Виждаха се само проблясъците на изстрели през прозорците.
Прииска му се да изкрещи: „Вие не знаете какво правите! Аз съм последният шанс на цивилизацията!“
Хеликоптерът пресече реката, после внезапно направи завой и се насочи обратно към фабриката.
— Андре, какво правиш? — изрева Доминик, за да надвика грохота на роторите.
Пилотът не отговори. Хеликоптерът започна да снижава за кацане.
— Андре? Андре!
— Ти ми каза по телефона, че следиш всяка моя стъпка. Но пропусна една. Тази, при която дойдох при пилота ти и го ударих по главата.
Рихард Хаузен се обърна и погледна Доминик. Французинът усети как го побиват ледени тръпки.
— Излетях, за да направя място за другия самолет — каза Хаузен. — А сега ти се връщаш обратно, Жерар. По-точно казано, връщаш се двадесет години назад.
Доминик се хвърли върху Хаузен с безумен крясък. Сграбчи германеца за косата и дръпна главата му назад, над ръба на седалката, опитвайки се да прекърши врата му. Хаузен изпищя и пусна лоста за управление. Хеликоптерът мигновено заби нос и ускорението притисна Доминик към гърба на пилотското кресло. Той пусна Хаузен, който отлетя върху таблото с индикаторите.
С последни сили германецът успя да хване лоста за управлението.
Хеликоптерът излезе от пикирането. През това време Доминик се плъзна покрай пилотското кресло. Слушалките бяха паднали на пода и той ги вдигна, метна кабела през врата на Хаузен и дръпна.
64
Четвъртък, 17:41
Вашингтон, окръг Колумбия
— Открихме го! — каза Маккъски.
— На телефона е Хауптман Розенлохер.
Роджърс вдигна телефона и попита:
— Хауптман Розенлохер?
— Да. Кой се обажда?
— Генерал Майк Роджърс от Вашингтон. Съжалявам много, че ви звъня толкова късно. Става въпрос за нападението върху снимачната площадка и за отвличането. Открихме момичето…
— Какво?
— Един от хората ми я намери — каза Роджърс. — Те са в гората близо до Вюнсторф.
— В ония гори има сборище — каза Розенлохер. — Карин Доринг и групата й. Според нас, Феликс Рихтер също трябва да е там. Задействал съм следователите си.
— Разследването ви е било компрометирано — каза Роджърс.
— Откъде знаете?
— Опитали са се да убият моя човек и момичето — отвърна Роджърс. — Господине, те бягат вече няколко часа и нямаме никакво време да им изпратим помощ. Една голяма група неонацисти е по петите на моя човек. Ако искаме да ги спасим, ще трябва да направите нещо за мен.
— Какво?
Роджърс му обясни и Розенлохер се съгласи. След минута експертът по комуникациите на Оперативния център Розалинд Грийн вече уреждаше всичко.
65
Четвъртък, 23:49
Вюнсторф, Германия
В гората иззвъня телефон. Ролф Мурнау се спря и се вслуша. Чу второто прозвъняване и завъртя лъча на фенерчето си наляво, после измина няколко крачки през гъстите преплетени клони и видя труп. По широките рамене заключи, че е на Манфред Пайпър. До него лежеше Карин Доринг.
— Насам! — извика Ролф. — Бързо!
Няколко души излязоха от храстите, скупчиха се около тялото на Манфред и загледаха телефона, който звънна трети път и след секунда четвърти. Останалите заобиколиха Карин Доринг.
Ролф коленичи до трупа и бавно го преобърна. Очите на Манфред бяха затворени, устата му — зяпнала и разкривена.
— Тя е мъртва — обади се нечий глас откъм тялото на Карин. — Проклети да са, тя е мъртва! Телефонът звънеше, без да спира.
— Какво да правя? — попита Ролф. Зад него изхрущяха съчки и се чу гласът на Феликс Рихтер:
— Отговори.
— Слушам — отвърна Ролф. Беше зашеметен от загубата на водачите си. Посегна към якето на Манхред и дръпна телефона, поколеба се, после издърпа антената и каза: