— Не е нещо страшно или фатално — бе казала Мелиса по телефона, — но въпреки това можеш ли да дойдеш малко по-рано? Искам да ти покажа нещо. — Тя му бе обяснила, че не може да се разпростира по темата, защото Били е в стаята. Когато обаче отидел при тях, щял да разбере защо го вика.
Генералът ненавиждаше мистериите и по време четиридесетте минути път се опита да си представи всичко, което би могло да се случи.
Но не се оказа нищо, дори и приблизително като онова, което бе преминало през ума му.
Базата на ударния отряд се намираше в академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Членовете на екипа бяха разквартирувани в апартаменти на територията на базата; семействата си имаха къщи в града. Мелиса и Били живееха в най-голямата къща, разположена най-близо до плувния басейн. Съгласно правилника те имаха право да обитават дома на командира на подразделението, докато не бъдеше обявен новият постоянен командир. Що се отнасяше до Роджърс, те можеха да останат там, докато желаят, а за новия командир все щеше да се намери къща. Не беше възможно да откъснат Били от приятелите му; само Мелиса можеше да прецени кога ще дойде моментът това да стане най-безболезнено.
А и освен това както вървяха нещата с търсенето на нов командир, щеше да мине цяла вечност, докато намерят заместник. Човекът, който според него беше най-подходящият за този пост, полковник Брет Огъст, вече два пъти бе отхвърлил предложението му. И най-вероятно щеше да го отхвърли и за трети път, когато му се обадеше по-късно днес. Междувременно майор Шутър, когото бяха взели на заем от военновъздушната база „Андрюс“, изпълняваше временно задълженията на командир. Всички го обичаха, а и той беше отличен стратег. Но за съжаление до този момент не беше мирисал барут. Нямаше причина да мислят, че ще се стъписа на бойното поле, но нямаше и причина да мислят, че няма да се стъписа. Като се имаха предвид бойните мисии, които беше изпълнявал отрядът в Северна Корея и Русия, това беше риск, който не можеха да поемат.
Роджърс паркира новия си ябълковочервен „Блейзър“ и бързо заситни към входната врата. Мелиса я отвори още преди да стигне до нея. Изглеждаше добре, лицето й бе спокойно, и Роджърс забави темпото.
Мелиса винаги беше самото въплъщение на спокойствието. Дори сега, когато съпруга й вече го нямаше, тя излизаше на пикници и разходки със семействата на останалите от ударната група, опитваше се да води колкото е възможно по-нормален живот заради сина си. Роджърс можеше да си представи как плаче неудържимо в тъмното. Но само да си представи. Тя рядко демонстрираше каквато и да било тъга на публично място.
Той скочи на стъпалата и те се прегърнаха топло.
— Благодаря ти, че дойде, Майк — каза тя.
— Дъхаш на много хубаво — усмихна се той. — Да не е шампоан от праскова?
— Реших да променя някои неща. — Тя сведе поглед. — Нали знаеш.
Роджърс я целуна по челото.
— Разбира се.
Прекрачи покрай нея, все още усмихнат. Беше странно да дойде тук толкова рано сутринта и да не се разнася ароматът на силното кафе, с което Чарли обикновено започваше деня си.
— Къде е Били?
— Къпе се. Изразходва енергията си като вдига шум във ваната, така че после в училище да не буйства.
Роджърс се вслуша, чу момчето да пляска във ваната на горния етаж, после погледна Мелиса.
— Проявява ли някаква реакция?
— Само през последните няколко дни — отвърна тя. — Точно затова те повиках да дойдеш толкова рано.
Тя прекоси малката всекидневна и му махна да я последва. Влязоха в детската стая, която беше украсена с обрамчени фотографии на бойни самолети. Върху телевизора беше поставена фотографията на Чарли с черен креп в ъгъла. Други фотографии на членовете на семейството стояха върху лавицата над камината и по книжните рафтове.
Роджърс се опита да не ги гледа, докато Мелиса го водеше към масата с компютъра. Остави комиксите до принтера и се загледа в Мелиса.
— Мислех си, че Интернет ще поразсее Били — каза тя. — Има един гофър…
— Моля?
— Май не си вътре в нещата, а?
— Не съм — отвърна Роджърс. — Дори съм доста встрани от цялата тая авангардна технология. Но това е друг въпрос.
Мелиса кимна.
— Гофърът е система от менюта, която позволява на потребителите лесен достъп до текстовите архиви в Интернет.
— Като десетичната картотечна система на Дюи в традиционните библиотеки, така ли?
— Да, нещо подобно — усмихна се тя. — Работата обаче е такава, че тук има места — форуми, — където децата, които са загубили родител, могат да разговарят. Били влезе вътре и се запозна с няколко вълшебни деца, които имаха много да си споделят с него. А снощи едно от тях, дванайсетгодишно момче на име Джим Игъл, му показа как да влезе в едно място, наречено Център за съобщения.