Двамата мъже се ухилиха, Марта също. Сенаторката знаеше, че Марта няма представа за какво става дума. Просто се бе усмихнала, за да не се дели от общото настроение. Нямаше нищо лошо в това; само дето усмивката й демонстрираше прекалено голям брой зъби, без да казва нищо за собственичката им. Истината беше, че сенаторката не мислеше, че Марта има чувство за хумор.
Тръгнаха по застлания с килим коридор.
— Как вървят нещата в Комисията по контрола върху разузнаването? — запита Марта. — Не съм чула за никакви сериозни последствия след мисията на групата в Русия.
— Като знам, че успяха да предотвратят преврат, не съм изненадана — отвърна сенаторката.
— Аз също — каза Марта.
— Последното нещо, стигнало до ушите ми, е че президентът Жанин казал на помощниците си в Кремъл, че иска да сложи паметна плоча на моста — след като го възстановят, разбира се — в чест на подполковник Скуайърс.
— Това би било чудесно! — възкликна Марта.
Стигнаха офиса й и Марта въведе кода с клавиатурата, вградена в касата. Вратата се отвори с рязко изщракване и тя се отмести, за да пропусне сенаторката и помощниците й.
Бил Ейбръм се втурна при тях още преди Марта да настани сенаторката в креслото.
— Добро утро на всички — обяви веселият мустакат офицер. — Исках само да ви съобщя, че генерал Роджърс ми се обади само преди минута и ми каза, че ще закъснее малко.
Продълговатото лице на сенаторката Фокс се удължи още повече, а веждите й се надигнаха.
— Проблеми с автомобила ли? — запита тя.
— Попаднал е в задръстване. Каза, че си нямал и представа колко се било влошило движението по пътищата напоследък.
Сенаторката рухна в мекото кресло. Помощниците й останаха изправени зад нея.
— Не спомена ли господин генералът защо е закъснял? Той знае отдавна за уговорката ни.
— Да, не е забравил — каза Ейбръм. Дребните му мустачки се надигнаха от едната страна. — А… каза също така да ви предам, че бил ангажиран в симулация на реални бойни действия с персонала на ударната група.
Марта стрелна злобно Ейбръм.
— За тази сутрин нямаше насрочени никакви симулации на бойна тревога. — Злобата в погледа й се усили. — Да не е пак някоя от идиотските им битки в басейна…
— Не — побърза да я увери Ейбръм и подръпна края на вратовръзката си. Било нещо друго. Нещо извънредно. Сенаторката поклати глава и каза ледено:
— Ще почакаме.
Боби Уинтър още държеше куфарчето. Когато сенаторката проговори, той го остави на пода до креслото.
— Ще почакаме — повтори сенаторката, — защото това, което имам да казвам, не търпи отлагане. Но аз ви обещавам, че когато генерал Роджърс най-накрая благоволи да пристигне, ще завари един Оперативен център коренно различен от онзи, който е напуснал снощи. — Вирнатото й носле се вирна още повече. — Коренно различен.
15
Четвъртък, 14:10
Хамбург, Германия
Компанията на Пол Худ напусна ресторанта в един и двайсет. Оставиха Боб Хърбърт в хотела, за да поддържа телефонна връзка относно нападението върху филмовата площадка, и отидоха до фабриката на Мартин Ланг, която се намираше на тридесет минути път северозападно от Хамбург, в Глюкщат.
Подобно на Хамбург, градчето се издигаше по двата бряга на Елба. За разлика от Хамбург обаче то беше малко старомодно — последното място, където Худ би очаквал да види модерен завод за микрочипове. Не че сградата приличаше кой знае колко на фабрика. По-скоро напомняше на преобърната пирамида, цялата покрита с тъмни стъкла.
— Бонбонче — подсвирна Стол.
— Наистина е красива — каза Ланг. — Беше конструирана по-скоро да отразява околностите, отколкото да ги нарушава.
— След като видяхме как комунистите са замърсили въздуха, водата и красотата на Източна Германия, започнахме да изпипваме още по-добре сградите, така че не само да допълват околната среда, но и да доставят удоволствие на работещите в тях — поясни Хаузен.
Триетажната сграда беше светла и просторна. Основният цех беше разделен на три секции. Веднага след входната врата се откриваше обширно открито пространство с миниатюрни кабинки, където хора работеха на компютри. Надясно се намираха редица офиси. А в далечния край, отвъд кабинките, зад една стъклена преграда, мъже и жени в лабораторни бели костюми, маски и шлемове работеха по сложния фоторедукционен процес, който превръщаше чертежите в мащаб едно към едно в микрочипове и печатни платки.
— Работи се от осем до пет с две почивки, една едночасова и една половин час — каза Ланг. — Имаме спортна зала и басейн в сутерена, а също и малки стаи с койки и душове за всеки, който иска да си почине или да се освежи.