Беше възбуден и доволен, че пак се е върнал на бойното поле. Сега вече знаеше как се е чувствал Майк Роджърс в Корея.
Пътят му отне два часа. Караше по прав участък по аутобана А1 със сто и четирийсет километра. Смъкна предните стъкла и почувства освежаващия бяс на вятъра. Но дори и при тази скорост не пропускаше пленителната красота на Долна Саксония. Потискаща беше мисълта, че тези възхитителни гори и столетни селища бяха развъдник на едно от най-ненавистните расистки движения в историята на цивилизацията.
„Но това е и Раят за теб — помисли си той. — Змия или две на почти всяко дърво.“
Когато бе отишъл в Ливан заедно с жена си, бе изпитвал съвсем други чувства към хората и заобикалящата го красота. Невъзможно синьо небе, древни сгради, вариращи от руини до великолепни шедьоври на архитектурата, непримирими християни и мюсюлмани. Французите се бяха изтеглили през 1946 година и религиозните „братя“ подеха коварна война едни срещу други. Морските пехотинци помогнаха да бъде потушен пожарът от 1958 година, но през 1970 той отново избухна. Накрая САЩ пак се завърнаха. През 1983 година един мюсюлманин камикадзе атакува американското посолство в Бейрут. Петдесет души загинаха, а ранените бяха много повече. От този момент нататък за Хърбърт красотата престана да бъде въплъщение на невинността. Дори и самият живот, навремето изпълнен с жизнерадост и очаквания, се превърна в едно просто маркиране на времето до момента, в който той и съпругата му щяха да бъдат отново заедно. На небето.
Хановер също като Хамбург беше пострадал жестоко по време на бомбардировките през Втората световна война. Дървени домове покрай тесни улички и стари градини бяха притиснати между модерни здания и широки оживени артерии. Това не беше любимият изглед на Хърбърт; той предпочиташе чистата природа, сред която бе израснал. Езера, комари, жаби и магазинчета на всеки кръстопът. Все пак, докато караше по улиците, той беше поразен от различните лица на Хановер.
Добра се до мястото просто като следваше три бръснати глави на мотоциклети. Дори и за миг не си помисли, че може да са се запътили към музея на модерното изкуство „Шпренгел“.
Пътят му отне десет минути. Нямаше как да сбърка Бирената зала с нещо друго. Тя се намираше по средата на една редица кафета и барове, повечето затворени. Имаше бяла тухлена фасада и проста табела с името. Печатните букви бяха черни на червен фон.
— Разбира се, че ще е така — промърмори Хърбърт. Това бяха цветовете на нацистка Германия. Макар излагането на свастиката на публични места да беше забранено от закона, тези хора се бяха приближили плътно до нея, без да престъпват самия закон. И наистина, както беше забелязал Хаузен по време на обяда, макар и самият неонацизъм да беше извън закона, тези групи заобикаляха забраната, наричайки се с всички евфемизми, които можеха да дойдат на ума на човек, от Синовете на вълка до Националсоциалисти на 21 век.
Но ако самата Бирена зала не беше изненада, то хората, събрани пред нея, бяха повече от изненадващи.
Десетте кръгли маси не можеха да поберат групата, чиито членове се множаха буквално всяка секунда. Почти триста души, предимно млади хора, стояха или седяха по тротоара, бордюра или улицата, или просто се облягаха по колите, чиито собственици бяха пропуснали да си ги вземат навреме и нямаше да могат да си ги приберат преди да са изтекли трите дни. Малцината пешеходци, озовали се случайно сред тълпата, гледаха да се измъкнат по най-бързия възможен начин. Отпред четирима полицейски служители направляваха движението по улицата.
Хърбърт очакваше гъмжило от бръснати глави и кафяви ризи или нови-новенички кожени псевдонацистки униформи с ленти по ръкавите. Но пънкарите наброяваха не повече от десетина-петнадесет души. Повечето мъже и няколкото жени, които видя, бяха с официални дрехи и модерни консервативни прически. Напомняха млади брокери или адвокати, дошли в Хановер за някаква конференция. Именно обичайността всяваше някакво особено чувство на страх. Това би могло да бъде родният град на Хърбърт.
Докато напредваше бавно, той се вслушваше в разговорите през отворения прозорец. Не владееше перфектно немски, но схващаше достатъчно, за да разбере за какво става дума. Тези хора си бъбреха за политика, компютри и кулинария! Съвсем не беше така, както си го бе представял — гъмжило от млади хора, пеещи стари германски песни. Нищо чудно, че властите гледаха много-много да не се мяркат насам по време на Дните на хаоса. Защото ако се появяха, можеше да им се наложи да арестуват някои от водещите лекари, адвокати, борсови брокери, журналисти, дипломати и един Господ знае какви още изтъкнати представители на нацията. Ако тези хора решаха един ден да се опълчат на правителството, германските закони щяха да се срутят като картонени кули и светът отново би имал причина да се страхува.