— Феликс, нямам нужда от лекции по история.
— Това не е история — каза той. — Това е бъдещето. Ние трябва да контролираме хората, а те са тук, Карин, сега. Аз имам план как да направим тазвечерното събитие история, която никой да не забрави.
— Добре, Феликс — каза тя. — Слушам те. Какво предлагаш?
И той й разказа. Тя слушаше внимателно и за миг дори изпита уважение към него.
Прославата на Германия и на Феликс Рихтер пронизваха всяка негова мисъл, всяка негова дума. Но това, което й говореше, наистина беше умно. И макар че Карин имаше зад гърба си тридесет и девет подобно разработени предварително акции, трябваше да признае, че е привлечена от импулсивната идея на Рихтер. Това наистина щеше да бъде изненада. Истинско предизвикателство. Историческо.
Погледна към войниците си, към реликвите, които те носеха. Това беше всичко, от което се нуждаеше. Онова обаче, което й предлагаше Рихтер, й даваше възможността да има и него, и едновременно с това да нанесе удар на французите. На французите… и на останалия свят.
— Добре, Феликс — каза тя. — Съгласна съм. Трябва да го направим. Ела в лагера ми преди празненството и ще го уредим. Тази нощ французите ще научат, че не могат да надвият на „Фойер“ с огън.
— Това ми харесва — каза Рихтер. — Страшно ми харесва. Но един от тях ще го научи още преди събитието, Карин. Просто трябва.
24
Четвъртък, 15:45
Хамбург, Германия
Худ и Стол прекараха ранния следобед в разговор с Мартин Ланг. После Ланг повика няколко от най-добрите си технически съветници, за да разберат каква част от исканията на Оперативния център са осъществими. Худ със задоволство установи, че по-голямата част от технологията, от която се нуждаеха, вече е върху чертожната дъска. Дейностите бяха скъпи, но успехът им щеше да се измерва в милиарди долари печалба. Първите компании, които регистрираха патенти за важните нови технологии, щяха да бъдат следващите „Апъл Компютърс“ или „Майкрософт“.
След срещата отидоха при Рихард Хаузен.
Хамбургският му офис се намираше на върха на един комплекс в югоизточния сектор, гледащ към Щатпарк. Завариха заместник-външния министър на телефона и Худ отиде до големия прозорец. В златната светлина на късния следобед видя един плувен басейн, спортни площадки, открит театър и прочутата орнитологическа градина.
Хаузен отново бе предишният спокоен и силен мъж, поне доколкото Худ можеше да прецени по външния му вид. Каквото и да го бе притеснявало преди няколко часа, или се бе уредило, или по някакъв начин Хаузен бе успял да го потисне.
„Ако и аз можех да го направя“ — помисли тъжно Худ. В службата той беше способен да надвива болката. Не позволяваше смъртта на Чарли да го изкара от релси, защото пред екипа си трябваше да се покаже силен. Новината, която му бе съобщил Роджърс — за ненавистническите игри в компютъра на Били, — го бе постреснала, но пък в Лос Анджелис имаше прекалено много ненавист, за да може нещо от този род да го разтърси из основи.
А и случаят във фоайето на хотела го тормозеше. Всички меланхолични размишления за Шарън, Ан Фарис и верността бяха глупости. Безсмислени глупости.
Само за няколко седмици бе привикнал със смъртта на Скуайърс. Но след повече от двадесет години тя все още беше с него. Той наистина беше изненадан от настойчивостта, от трескавото състояние, в което бе изпаднал, докато разпитваше пиколото.
Господи, колко му се искаше да е способен да я презре. Но не можеше. Дори сега, след толкова години. И чувстваше, че по някакъв начин той е човекът, развалил всичко.
„Макар че никога няма да го узная със сигурност“ — помисли той. А това беше почти толкова лошо, колкото онова, което се бе случило. Да не знаеш защо се е случило точно така.
Той разсеяно прокара ръка по нагръдния джоб на спортното си яке. Вътре беше портфейлът му. Портфейлът с билетите. Билетите със спомените.
И докато гледаше през прозореца към парка, Худ се запита: „Какво щеше да направиш, ако това наистина се бе оказала тя? Да я запиташ: «Е, как я караш? Щастлива ли си? О, и между другото, сладур — защо не прониза сърцето ми с куршум, за да свърши всичко?»“