— Гледката си я бива, нали? — запита Хаузен.
— Вълшебен изглед — каза Худ. — А като си помисля, че в службата си нямам даже и прозорец…
— Работата, която вършим, е по-различна от вашата, хер Худ — усмихна се Хаузен. — Аз трябва да виждам хората, на които служа. Трябва да виждам младите двойки, бутащи бебешки колички. Трябва да виждам възрастните, които вървят хванати за ръка. Трябва да виждам играещите деца.
— Завиждам ви за това — каза Худ. — Аз прекарвам дните си в гледане на създадени от компютъра карти и изчисляване достойнствата на какви ли не въоръжения.
— Вашата работа е да унищожавате корупцията и тиранията. Докато моята област е… моята област е антитеза на вашата. Опитвам се да помагам на растежа и сътрудничеството.
— Заедно с вас ние образуваме един страхотен библейски патриарх.
— Искате да кажете съдия. Худ го стрелна с поглед.
— Не ви разбрах?
— Съдия — повтори Хаузен. — Библията ми е хоби. Завършил съм католическо училище с пансионат. Особено се гордея с Вехтия завет. Познавате ли съдиите?
Худ понечи да каже, че сигурно са били като съвременните съдии, но се сдържа. В Лос Анджелис беше окачил на стената един плакат, на който пишеше: „Когато изпитваш съмнение, затваряй си устата.“ Тази мъдра мисъл бе допринесла много за кариерата му.
— Съдии — каза Хаузен — са били хора, които са се издигнали от обикновени членове на еврейските племена до герои. Те са представлявали това, което бихме могли да наречем спонтанни водачи, защото не са имали никаква връзка с предишните лидери. Щом обаче са поели командването, са били възнаградени с моралния авторитет да решават всякакви диспути.
Хаузен погледна през прозореца и лицето му помрачня. Худ беше искрено заинтригуван от този мъж, който ненавиждаше неонацистите и познаваше еврейската история. В него имаше някаква тайна.
— Навремето, когато бях млад, хер Худ, вярвах, че съдията е окончателната и коректна форма на водач. Дори си мислех: „Хитлер е разбрал това“. Нали е бил съдия. Може би е имал мандат от самия Господ.
— Чувствали сте, че Хитлер е изпълнявал заръка от самия Господ, като убива хора и разпалва войни?
— Съдиите са убивали много хора и са водили много войни. Трябва да разберете, хер Худ — Хитлер ни помогна да преодолеем поражението от Първата световна война, помогна ни да превъзмогнем депресията, върна ни земи, за които много хора чувстваха, че ни принадлежат по право. Защо, мислите, днешното неонацистко движение е толкова силно? Защото много германци все още вярват, че той е бил прав.
— Но вие се борите с тези хора — възрази Худ. — Значи мислите, че Хитлер не е бил прав?
— Не бих искал да прозвучи грубо, хер Худ, но това е нещо, което никога не съм обсъждал с никого. Нито пък бих желал да обременявам с него един нов приятел.
— Защо не? — запита Худ. — Новите приятели носят нови перспективи.
— Не и в този случай — отвърна натъртено Хаузен.
Клепачите на Хаузен леко се прихлупиха и Худ усети, че той вече не вижда нито парка, нито хората в него. Беше някъде другаде, някъде, където царуваше мракът. Худ знаеше, че събеседникът му не е прав. Заедно те не сформираха патриарх или съдия. Бяха просто двама мъже, завладени от неща, случили им се преди много години.
— Ще споделя една мисъл с вас — каза Хаузен. — Казано е в посланието на Иаков: 2:10: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко“. — Хаузен дръпна ръката си. — Вярвам в Библията, но в това вярвам най-много.
В този момент чуха възклицанието на Стол.
25
Четвъртък, 9:50
Вашингтон, окръг Колумбия
— Благодаря, генерале, страшно благодаря, но отговорът ми е „не“.
Майк Роджърс знаеше много добре кога гласът от другата страна на обезопасената линия е искрен. Знаеше също така, че щом този силен глас кажеше нещо, рядко се отмяташе от думите си. Брет Огъст си беше такъв още от шестгодишен.
Но Роджърс също беше искрен; искрен в желанието си да уговори полковника да поеме групата „Страйкър“. А Роджърс не беше човек, който да се откаже от нещо, особено когато познаваше слабостите на събеседника си не по-зле от достойнствата му.
Ветеран с десетгодишен стаж от командването на специалните операции към военновъздушните сили, Огъст беше приятел на Роджърс от детинство. Обичаше самолетите повече, отколкото Роджърс екшъните. Всеки съботен и неделен ден двамата младежи яхваха велосипедите и изминаваха петте мили по шосе 22 до Брадли Фийлд в Хартфорд, Кънектикът. После просто седяха на поляната и гледаха как самолетите излитат и кацат. Бяха достатъчно големи и много добре помнеха как витловите самолети отстъпиха място на реактивните, а Роджърс живо помнеше как всеки път бе изпадал в екстаз, когато някой от новите 707 изревеше над главите им. А Огъст направо изпадаше в делириум.