Той спря, загледан в стиснатите си юмруци. Те трепереха и той ги разпусна.
— Така че отидох във френското посолство в Германия и им разказах какво се бе случило. Казах им всичко. Те ми казаха, че ще разпитат Жерар, а аз им обясних къде могат да ме намерят. Бях готов да отида в затвора, само и само да намеря покой, плащайки, си за престъплението.
— И какво стана?
— Френската полиция се различава доста от полициите в другите страни — произнесе горчиво Хаузен. — Те гледат само да потулват случаите, а не да ги решават, особено когато в тях са намесени и чужденци. За тях това беше неразрешено убийство и щеше да си остане такова. От друга страна, помислете си само: думата на сина на френски милиардер срещу тази на едно бедно германско момче.
— Но той би трябвало да обясни защо е напуснал така внезапно университета…
— Хер Худ — прекъсна го Хаузен, — Жерар е от този тип хора, способни да ви убедят, ама наистина, че е напуснал занятията само защото речите на Троцки от мексиканския му период са били пропуснати в учебника.
— А какво ще кажете за родителите на децата? Не мога да повярвам, че те са оставили нещата просто така.
— Какво биха могли да направят? — запита Хаузен. — Дойдоха във Франция и поискаха възмездие. Подадоха петиция до френското посолство във Вашингтон и в американското в Париж. Предложиха награда за всеки, който помогне за разследването. Но телата на момичетата бяха върнати в Америка, французите обърнаха гръб на семействата им, и това беше всичко, горе-долу.
— Горе-долу?
В очите на Хаузен блеснаха сълзи.
— Няколко седмици по-късно Жерар ми изпрати писмо. Каза ми, че щял да се върне някой ден, за да ми даде урок заради страха ми и предателството ми.
— И оттогава не ви се е обаждал?
— Първото му обаждане оттогава беше вчера. А навремето аз продължих образованието си тук, в Германия, засрамен и изпълнен с вина.
— Но вие не сте извършили никакво престъпление — възкликна Худ. — Опитали сте се да спрете Жерар.
— Моето престъпление се състоеше в това, че не проговорих веднага след престъплението — каза Хаузен. — Също като много от помирисалите огньовете на Аушвиц си останах с езика зад зъбите.
— Но има доста голяма разлика, не намирате ли?
— Мълчанието си е мълчание, както и да се мъчим да го наричаме. Убиецът е на свобода, защото аз премълчах. А сега се е нарекъл Жерар Доминик. Заплашва мен и тринайсетгодишната ми дъщеря.
— Не знаех, че имате дъщеря — каза Худ. — Къде е тя?
— Живее при майка си в Берлин. Ще й се обадя да осигури наблюдение и охрана, но Жерар е толкова неуловим, колкото и могъщ. Той може да намери чрез подкупи съюзници сред хората, които не одобряват дейността ми. — Хаузен разтърси глава. — Да бях извикал полицията онази нощ, да бях задържал Жерар, да бях направил нещо, каквото и да е. Но не направих нищо. И нямаше никакъв друг начин да притъпя угризенията си, освен да воювам с омразата, довела Жерар до убийството на тези момичета.
— Вие нямате никакъв контакт с Жерар, но дали не сте чули нещо за него през изминалите години?
— Не — отвърна Хаузен. — Той изчезна, също като вашата Нанси. Имаше слухове, че навлязъл в бизнеса при баща си, но когато старецът почина, той затвори авиационния завод, който им бе носил толкова голяма печалба през всичките тези години. Говореше се, че е станал скритият шеф зад фасадата на множество съвети на директори, без формално да членува в нито един, но не знам каква е истината.
Худ имаше още въпроси към Хаузен за работата на възрастния Дюпре, за самоличността на момичетата и за това какво би могъл да направи Оперативният център, за да подпомогне Хаузен срещу оформящото се сериозно шантажиране. Вниманието му обаче беше отвлечено от един мек глас зад гърба му.
— Пол!
Худ се обърна и сиянието на Хамбург сякаш потъмня. И Хаузен, и дърветата, и годините изчезнаха. Той отново се бе озовал пред киното в очакване на Нанси.
На момичето, което най-сетне се бе появило.
30
Четвъртък, 16:22
Хановер, Германия
Белият микробус се появи в огледалото за обратно виждане, докато обикаляше из града, опитвайки се да реши какво да прави. Той не му обърна внимание, понеже се мъчеше да измисли как да събере информация за отвлеченото момиче. Макар директният подход да се бе провалил, Хърбърт започна да мисли дали подкупът не е по-доброто решение.
Но когато се отклони в една странична улица и микробусът го последва, той го огледа внимателно. На предната и задната седалка седяха хора с маски. Хърбърт направи няколко резки завоя и увеличи скоростта, хвърляйки от време на време погледи върху картата, само за да се увери, че микробусът го следва. Не се бе излъгал. Белият автомобил го следваше по петите. И докато здрачът, покриваше Хановер, Хърбърт телефонира в Оперативния център. Алберто го прехвърли на Майк Роджърс.