— Спомням си — каза Худ. — Разбира се, че си спомням, Нанси. Спомням си всичко, което сме правили… Тя отпусна ръката си и се извърна.
— Все пак тогава извадих късмет да се измъкна навреме. Нали си спомняш Джесика, приятелката ми? Худ кимна.
— Джес обикновено работеше до късно — продължи Нанси, — а аз тъкмо се приготвях за срещата ни пред киното, когато тя ми се обади и ми каза, че двама агенти от ФБР я били посетили. Каза ми, че били на път да разпитат и мен. Имах време колкото да взема паспорта си, малко дрехи и кредитната си карта, да ти напиша онази кратка бележка и да се измъкна от апартамента. — Тя сведе поглед. — И от страната.
— И от живота ми — довърши Худ и стисна устни. Не беше сигурен дали желае Нанси да продължи. Всяка нейна дума му причиняваше неописуемо страдание, разкъсваше го с ослепяващите надежди на един двадесетгодишен влюбен безумно мъж.
— Казах ти, че имаше още една причина, поради която не ти се обадих — каза Нанси. — Знаех, че ще те разпитват или следят, или пък ще подслушват телефона ти. Ако се бях обадила или писала, ФБР можеше да се добере до мен.
— Това е вярно — каза Худ. — Те идваха и при мен. Разпитваха ме, без да ми кажат какво си направила, и аз се съгласих да ги известя, ако ми се обадиш.
— Ти си се съгласил? — изненада се тя. — И си щял да ме предадеш?
— Да — каза той. — Само че никога нямаше да те изоставя.
— Нямаше да имаш никакъв избор — каза тя. — Щеше да има съдебен процес. Щяха да ме пратят в затвора…
— Вярно. Но аз щях да те чакам.
— Двадесет години?
— Колкото трябва — каза Худ. — Но това нямаше да се случи. Промишлен шпионаж, извършен от млада влюбена жена… щеше да имаш възможност за обжалване и най-много след пет години щеше да бъдеш на свобода.
— Пет години — повтори тя. — И после щеше да се ожениш за една престъпничка?
— Не. Щях да се оженя за теб.
— Добре, една бивша престъпничка. Никой не би ми имал повече доверие — нито пък на теб — и ти нямаше да припариш до никаква работа, свързана с промишлени или държавни тайни. Това щеше да означава край на мечтите ти за политическа кариера.
— Така ли? Аз пък се почувствах така, сякаш собственият ми живот беше свършил.
— Бедният Пол — усмихна се Нанси. — Всичко това е много романтично и малко театрално, което е точно едно от нещата, поради които те обичах. Но истината е там, че животът ти не свърши, когато си отидох. Ти си срещнал друга жена, много красива. Оженил си се. Родили са се децата ти, които толкова желаеше. Животът ти влезе в релси.
— Какво направи след като си тръгна? — попита Худ. Жадуваше да разговаря, а не да мисли.
— Преместих се в Париж и се опитах да си намеря работа като специалист по програмно осигуряване на компютри — отвърна тя. — Там обаче нямаше много хляб за мен. Пазарът все още не се бе разраснал, а и освен това съществуваше невероятна протекционистична политика, която не даваше на американец дори и да припари до работа във френска фирма. Така че след като изхарчих парите, които бях получила от продажбата — животът в Париж е много скъп, особено когато ти се налага да подкупваш правителствени служители, защото не можеш да получиш виза и не можеш да си позволиш името ти да се появи в американското посолство, се преместих в Тулуза и започнах работа в компанията.
— Компанията?
— Същата, на която продадох промишлените секрети — обясни тя. — Не искам да ти казвам името й, защото не искам да вършиш нищо, към което би те тласнала знаменитата ти рицарска гордост. Защото знаеш много добре, че би го направил.
Нанси имаше право. Той щеше да отлети за Вашингтон и би намерил дузина различни начини да притисне съответните служители там да вземат ответни мерки.
— Това обаче, което не беше толкова смешно, беше, че аз винаги подозирах, че онзи човек, на когото продадох чертежите, ме е предал, за да ме принуди да се махна и да отида да работя за него. Не защото бях толкова способна, нали разбираш, а защото чувстваше, че ако завися от него, никога няма да го отритна. Не исках да отивам при него, защото ме беше срам от онова, което бях направила, но се нуждаех от работа. — Тя се усмихна невесело. — За капак на всичко, винаги търпях крах в любовта си, защото всеки път сравнявам мъжете с теб.
— Господи — възкликна той, — не мога да ти опиша колко по-добре ме кара да се чувствам това.
— Недей — каза Нанси. — Не се тормози. Аз още те обичам. Редовно си купувах „Лос Анджелис Таймс“, за да следя напредъка ти. Имаше толкова пъти, толкова много пъти, когато исках да ти телефонирам или да ти пиша. Но всеки път решавах, че е по-добре да не го правя.