— Тогава защо реши да ме видиш пак? — запита Худ. Отново се люшкаше между болката и тъгата. — Да не би защото си мислиш, че така по-малко ще ме боли?
— Не се сдържах — призна тя. — Когато научих, че си в Хамбург, реших, че трябва да те видя. А си мисля, че и ти искаше да се видим.
— Да — каза той. — Побягнах подир теб във фоайето на хотела. Исках да те видя. Нуждаех се да те видя. — Той разтърси глава. — Господи, Нанси, още не мога да повярвам, че това си ти.
— Аз съм — каза тя.
Худ надзърна в тези очи, с които бе прекарал толкова дни и нощи. Привличането беше едновременно невероятно и страшно, мечта и кошмар.
Искаше му се да я ненавижда. Искаше му се да може да си тръгне, веднага. Но най-много му се искаше да върне всичките тия години и да й попречи да замине.
Очите й не се откъсваха от него, ръцете й се увиха около неговите. Докосването й го накара да настръхне, преминавайки в следващия момент в електрически ток, разтърсил тялото му. И той проумя, че трябва да се освободи от нея.
Отстъпи назад и електрическият контакт прекъсна.
— Не мога да го направя — каза той.
— Не можеш да направиш какво? Да не бъдеш почтен? — Тя допълни думите си с леко сръгване, от онези, в които винаги я биваше много. — Какво е направила с теб политиката?
— Знаеш какво имам предвид, Нанси. Не мога да остана с теб тук.
— Дори и за час? За едно кафе? Да си поприказваме?
— Не — каза твърдо той. — Аз приключих.
Тя се ухили.
— Това не е приключване, Пол. Това е всичко друго, само не и приключване.
Беше права, разбира се. Очите й, излъчването й, походката й, присъствието й, всичко у нея бе вдъхнало нов живот в нещо, което в действителност никога не бе умирало. Доплака му се.
— Господи, Нанси, нямам намерение да изпитвам вина за това. Ти избяга от мен. Ти си отиде, без да ми дадеш каквото и да било обяснение, а аз срещнах друг човек. Някой, който събра живота си с моя, който ми довери сърцето и душата си. Не бих могъл да направя нищо, за да посегна на това.
— Не съм те молила за такова нещо — каза Нанси. — Едно кафе не е предателство.
— Ако не броим начина, по който го пиехме — каза Худ.
Нанси се усмихна и сведе поглед.
— Разбирам. Съжалявам за всичко, повече, отколкото бих могла да го изразя с думи, и ми е мъчно. Но разбирам. — Тя вдигна лице. — Отседнала съм в „Амбасадор“ и ще бъда там до тази вечер. Ако промениш решението си, остави ми бележка.
— Няма да променя решението си — каза Худ. — Колкото и да ми се иска.
— Значи политиката не те е корумпирала — каза тя. — Не съм изненадана. Само съм малко разочарована.
— Ще го превъзмогнеш — каза Худ. — В края на краищата нали превъзмогна и мен.
Изражението й се промени. За пръв път Худ видя тъгата, която се бе крила зад усмивката и желанието в очите й.
— Вярваш ли в това? — попита тя.
— Да. В противен случай не би могла да изкараш толкова дълго далеч от мен.
— Мъжете наистина не разбират любовта, нали така? Дори и в най-хубавия ми ден, с най-близкия претендент за трона на Пол Худ, не срещнах мъж по-блестящ от теб, или по-състрадателен, или по-нежен. — Тя се приведе и го целуна по рамото. — Съжалявам, че те разтревожих така, завръщайки се в живота ти, но исках да знаеш, че никога не съм те превъзмогвала, Пол, и никога не ще успея.
И си тръгна. Вървеше, без да се обръща. А той не откъсваше поглед от нея. И за втори път Пол Худ стоеше сам, с два билета за кино в портфейла и страдаше, защото жената, която обичаше, си бе отишла.
31
Четвъртък, 16:35
Хановер, Германия
Щом зърна автомата, Боб Хърбърт включи на задна и блъсна с всичка сила ръчния педал за газта. Внезапното ускорение го отхвърли върху колана през рамото му и той извика от болка. Но куршумите пропуснаха седалката му и надупчиха само предния капак. Хърбърт продължи да се отдалечава. Околните коли занатискаха спирачките и заизвиваха рязко, за да избегнат удара с него. Шофьорите крещяха и гневно натискаха клаксоните.
Худ изобщо не ги чуваше. Гледаше как мъжът с автомата се подава от прозореца.
— Мръсни копелета. Няма ли да се откажете! — изрева Хърбърт, шибна надолу педала на газта и завъртя рязко кормилото наляво. Колата се стрелна напред, стопявайки няколкото метра, делящи го от микробуса, и удари задната броня. Микробусът отскочи напред, а Хърбърт зави, мина от страната на водача и полетя напред.
Оживеното движение бе спряло, пешеходците тичаха като обезумели във всички посоки.
В следващия миг Хърбърт си спомни за клетъчния телефон и го сграбчи.