— Вашите приятели са слезли от аутобана — продължи Алберто.
— Къде? — запита Хърбърт. — Дай ми някакъв ориентир на земята.
— Има само един-единствен ориентир — малка гориста област с двулентово шосе на северозапад. Хърбърт хвърли поглед към хоризонта.
— Наоколо гъмжи от храсти и дървета, Алберто. Няма ли и нещо друго?
— Има — каза Алберто. — Полиция. Дузина полицаи са наобиколили онова, което е останало от някакво избухнало превозно средство.
— Да не е караваната с филмовия реквизит?
— Момент — каза Алберто. — Стивън зарежда още едно фотоизображение.
Хърбърт потри ръце. Връзката на Оперативния център с НСР позволяваше на Алберто да вижда фотографията в същия момент, в който я наблюдаваха и хората на Виан. ЦРУ също имаше тази възможност, макар че без оперативни работници на място те не биха били способни да стигнат доникъде, без значение дали по официален или прикрит начин.
— Имам обзор от четвърт миля — каза Алберто. Зад него се разнесе разговор. — Леви и Уорън надничат над рамото ми и бърборят — допълни той. — Казват, че може би е караваната.
— Чувам ги. — Марша Леви и Джим Уорън бяха анализаторите по фоторазузнаване към Оперативния център. Бяха един съвършен екип. Леви имаше око като микроскоп, докато талантът на Уорън беше способността му да вижда как подробностите се вписват в общата картина. Заедно можеха да погледнат фотография и да кажат не само какво има на нея, но и какво остава скрито.
Хърбърт се загледа напред, като внимаваше да не пропусне евентуален изход от магистралата. Микробусът не бе имал чак толкова голяма преднина.
— Шефе — прекъсна възбудено размишленията му Алберто. — Току-що получихме изображение четвърт миля на изток от останките на автомобила. Марша твърди, че вижда част от груб черен път и нещо, което може да се окаже човек сред клоните на едно дърво.
— Човек ли?
— Да, Боб, може да се окаже човек — обади се Марша. — Под листата се наблюдава тъмна сянка. Не е клон и е прекалено едро за кошер или гнездо.
— Добре. А къде се намира в момента белият микробус?
— Той беше на снимката с караваната — каза Марша. — Няма полицай и за цяр.
„Ха така — помисли Хърбърт. — Местната полиция дупе и гащи с местната милиция на неонацистите.“
Вдясно се появи изход от магистралата. Отвъд него се виждаше гориста местност.
— Мисля, че съм точно там, където трябва да бъда — каза Хърбърт. — Има ли някакъв начин да се добера до това дърво, без да ме зърнат полицаите?
От другата страна на линията се разнесе приглушен спор и след малко Алберто се обади.
— Да, шефе. Можете да излезете по черния път.
— Не мога — каза Хърбърт. — Тия, дето са отвлекли момичето, може да са в гората.
— Добре — каза Алберто. — Тогава можете да ги избегнете като поемете на… чакай да видя, на югоизток… приблизително половин километър към един поток. Прекосявате на изток, проклятие, там няма никакъв белег.
— Ще го открия.
— Шефе…
— Ще го открия. Какво има още?
— После продължавате на североизток приблизително седемдесет и пет метра. Някакво чепато старо дърво. Марша твърди, че е дъб. Но това е доста тежък терен и…
— Навремето изкачих стъпалата на монумента на Вашингтон. Изкачвах се със задника напред, седнал, а после се пуснах надолу пак по задник.
— Знам. Но това е било преди единайсет години, и то у дома.
— Всичко ще е наред — заяви Хърбърт. — След като се разписваш на ведомост, трябва да вършиш и трудната работа, а не само да си търкаш гащите на стола.
— Шефе, не можете да се катерите по скали и да прекосявате потоци с инвалидна количка!
Хърбърт усети внезапен прилив на съмнение, но бързо го прогони. Трябваше да го направи. Не, той имаше нужда да го направи. И дълбоко в сърцето си знаеше, че е способен да го направи.
— Слушай — каза Хърбърт, — не можем да повикаме полицията, защото не знаем дали някои от тях си нямат цуни-гуни с някой от тия зверове. А и колко ли време ще мине, преди момичето да реши да се предаде, защото я измъчва глад или е уморена до смърт? Нямаме никакъв друг избор…
— Имаме — каза Алберто. — Хората на Лари вероятно са стигнали до същите заключения като нас, гледайки същите фотографии. Нека се обадя да видя какво могат да направят и те.
— Не става — отряза го Хърбърт. — Нямам никакво намерение да си разхлаждам задника, докато там някъде нечий човешки живот е в опасност.
— Но вие и двамата можете да се окажете в опасност…
— Момче, от момента, в който седнах в тая проклета кола днес, задникът ми е под прицел — произнесе Хърбърт, докато излизаше от магистралата. — Ще внимавам и ще стигна до нея, обещавам. Вземам със себе си и телефона. Сигналното му устройство ще е включено, но няма да си отварям устата, ако реша, че някой подслушва.