— Разбира се — съгласи се Алберто. — Макар и да съм против авантюрата ви, шефе, стискам палци.
— Благодаря — отвърна Хърбърт, докато навлизаше в двулентовото шосе. Там имаше мотел с бензинови колонки, храна и стаи за отдих; имаше обаче табела, която обявяваше, че няма свободни места; или беше тъпкано с неонацисти, или стопанинът не искаше и да ги вижда. Хърбърт зави и паркира зад една модерна едноетажна сграда, после стисна палци, докато натискаше бутона за освобождаването на количката си. Боеше се, че изпълненото му със сблъсъци препускане може да е повредило нещо в механиката на мерцедеса. Оказа се обаче, че всичко е наред, и след пет минути той вече напредваше по един полегат склон сред синьо-оранжевите отблясъци на надвисващия здрач.
35
Четвъртък, 17:30
Хамбург, Германия
Дългата лимузина дойде пред хотела на Жан-Мишел точно на часа.
Следобедните новини бяха изпълнени с пожара в Санкт Паули, придружени с осъждането на собственика на клуба. Феминистките бяха неизказано щастливи, също и комунистите, а пресата се държеше така, сякаш си беше плюла в устата с тях. На Жан-Мишел му се струваше, че Рихтер е осъждан повече заради бизнеса с клуба, отколкото заради политическите си разбирания. Беше пуснат запис, на който Рихтер се защитаваше сам, заявявайки, че се занимавал с бизнеса „на отпускане на душата“. Женската компания разпускала мъжете, така че те се чувствали готови да посрещат великите предизвикателства на времето. Именно неговият бизнес правел това възможно.
Да, Рихтер не беше глупак. Осъждането му от феминистките движения, комунистите и пресата — никой от които не беше особено обичан от средния германец — всъщност подтикваше хората да се сближават с националсоциалистическата партия на Рихтер „21 век“.
Жан-Мишел бе излязъл пред хотела в 5:25. Не беше сигурен дали Рихтер ще се появи. Или пък че няма да пристигне с цял камион, пълен с въоръжени членове на движението си, за да си отмъсти за пожара.
Но стилът на Рихтер съвсем не беше такъв. От това, което бяха чули, така би реагирала Карин Доринг. Рихтер имаше гордост. Когато лимузината спря и пиколото отвори вратата, Жан-Мишел погледна вляво от себе си и кимна. Мосю Доминик бе настоял Анри и Ив да го придружат и те се вмъкнаха и двамата в лимузината с Жан-Мишел помежду им. Седнаха с лица към задницата на колата и с гръб към стъклената преграда, отделяща ги от шофьора. Ив затръшва вратата. Лицата на всички бяха придобили нездраво сив оттенък под мътната светлина, преминаваща през затъмнените прозорци.
Жан-Мишел не се изненада, че Рихтер изглежда още по-мрачен отпреди. Германецът седеше сам на задната седалка срещу тях. Беше съвсем неподвижен, гледаше ги, без да говори. Дори и когато Жан-Мишел го поздрави, Рихтер само кимна, но не каза нищо. Седеше неподвижен, с ръце на коленете, с изправени рамене.
— Хер Рихтер — започна меко Жан-Мишел, — мосю Доминик нямаше никакво желание нещата да ескалират по този начин.
— Това като извинение ли да го приема? — запита германецът.
— Приемете го като маслинова клонка — каза той. — Клонка, която се надявам да приемете.
— Плюя на клонката ви и на самия вас — отвърна Рихтер без никаква емоция.
Жан-Мишел се сви леко. Анри злобно изгрухтя.
— Хер Рихтер — направи втори опит Жан-Мишел, — трябва да проумеете, че не можете да ни надвиете. Рихтер се усмихна.
— Това са същите думи, с които хауптман Розенлохер от хамбургската полиция се обръща към нас от години. И въпреки това аз още съм тук. А между другото, благодаря ви за пожара. Хауптманът е толкова зает да разбере кой толкова ми желае смъртта, че той и претоварената му команда неподдаващи се на корупция герои ме оставиха да се измъкна.
— Мосю Доминик не е полицай. Той е много щедър меценат. Вашите политически канцеларии са оставени невредими, като мосю Доминик е превел пари по сметката ви, така че да се възстановите в професионално отношение.
— На каква цена? — запита Рихтер.
— Взаимно уважение.
— Уважение ли? — изсумтя Рихтер. — Това е подлизурство! Ако аз изпълнявам желанията на Доминик, той ще ми позволи да оцелея.
— Вие не разбирате — разгорещи се Жан-Мишел.
— Така ли? — отвърна Рихтер. После посегна към вътрешния си джоб и двамата телохранители рязко се приведоха напред. Рихтер дори и не ги забеляза. Той извади табакера, пъхна цигара в устата си и върна табакерата на мястото й. Втренчи се в Жан-Мишел и продължи: — Разбирам ви много добре. Цял следобед си блъскам главата, опитвайки се да проумея защо е толкова важно за вас да не ми позволявате да надигам глава.