— Добре ли сте? — обади се Джоди.
— Да — отвърна той.
Тя се надигна неуверено, а Хърбърт изблъска мъртвото тяло от себе си, изпълзя встрани, по-далеч от мъртвеца и количката си, избърса ножа и го прибра.
— Мъртъв ли е? — попита Джоди.
— Да — отвърна Хърбърт. — Съжалявам. Ако ми помогнеш да се върна обратно в количката, можем да се измъкнем оттук.
Джоди му помогна.
— Мистър Хърбърт… — започна нерешително тя.
— Боб — прекъсна я той.
— Боб — каза Джоди, — какво знаете за хората, които се опитаха да ме убият?
Хърбърт се замисли за миг за областта, която наблюдаваше спътникът над главите им.
— Мисля, че са край едно езеро на север оттук.
— Колко на север?
— Няколко мили — отвърна той, вдигайки телефона. — Ще се обадя на шефовете си, за да им съобщя, че ви открих, ще ви закарам до Хамбург, а оттам вече ще се приберете у дома.
— Не искам да си тръгвам още — каза тя.
— Защо? — запита той. — Не сте ли уморена… или ранена? Гладна? Нямам никаква храна…
— Не, не е това — каза Джоди. — Докато бях горе на дървото, си мислех колко само ги ненавиждам.
— Аз също — каза Хърбърт. — Хора като тях ми отнеха краката и съпругата поради причини, които сега нямат дори никакво значение.
— И си мислех — продължи Джоди, — че може би съм оцеляла, защото съм имала някакво предназначение.
— Разбира се — обади се Хърбърт. — За да се приберете у дома при родителите си.
— Ако това е вярно — каза тя, — значи ще се прибера при тях. Само че малко по-късно. Искам да направя нещо за това тук.
— Добре — каза Хърбърт. — Когато се върнете в Щатите, продайте филмовите права на историята си. Говоря съвсем сериозно. Нека хората научат какво става в реалния свят. Само искам да осигурите Том Селек да играе ролята ми, става ли? А вие да контролирате нещата. В противен случай ще осерат всичко.
— Специалността ми е филмово изкуство — каза тя. — Но още не сме дошли до развръзката.
— Така ли? — каза уж учудено той. — Момиче от Лонг Айланд помага на американски агент да убие германски неонацист на служба в полицията. На мен поне ми се струва страхотна развръзка.
— Не е — отвърна тя. — Има по-добър вариант: американска девойка кара дядо си да се чувства горд, че е победила старите му врагове. Има повече наситеност и по-малко сензационен елемент.
— Ти си куку — каза Хърбърт, докато набираше номера. — Както им казвахме в Бейрут: „Куражлия, ама кукуригалник“.
— Понякога човек трябва да прави онова, което му се налага. — Джоди се приближи до мъртвия полицай, вдигна пистолета му и го избърса в джинсите си от пръстта.
— Хвърли го — посъветва я Хърбърт. — Не е необходимо да гръмне случайно и да довтаса цялата им глутница. Джоди оглеждаше оръжието.
— Използвахме един Р38 като този във филма — каза тя. — Шефът на реквизита ми показа как се борави с него.
— Браво на него. Хубав човек. Стреля ли?
— Улучих един пън от десет метра.
— Чудесно — каза Хърбърт. — Има обаче две неща, които трябва да знаеш. Първото е, че това е Р5, а не Р1, което е официалното име на „Валтер Р38“, който сте използвали. Всъщност много си приличат. Колкото до второто, пъновете всъщност не умеят да стрелят много добре, за разлика от хората.
Приключи с набирането на телефонния номер и зачака. Джоди стисна устни, наведе се и докосна бутона за изключване на връзката.
— Хей! — извика той. — Махни си веднага пръста оттам.
— Много съм ви благодарна за помощта, мистър Хърбърт… Боб… но аз си тръгвам.
— Не, не си тръгваш. Наоколо гъмжи от войнствено настроени психари, а ти си нямаш и най-малка представа какво представляват.
— Мисля, че имам.
— Нямаш! — изрева той. — Жената, която те е отвлякла, е Карин Доринг. Знаеш ли защо не те е убила? Защото е обявила, че не убива жени.
— Знам. Тя ми го каза.
— Втори път обаче няма да направи същата грешка — каза Хърбърт. — И онези задници, които работят за нея, също няма да я повторят. По дяволите, та ти вероятно няма да можеш да се промъкнеш дори и покрай постовете им.
— Ще намеря начин. Мога да се промъквам много безшумно.
— Дори и да приемем, че можеш, или да предположим, че постовете им са неопитни, какво ще направиш, ако успееш да проникнеш в лагера им? Ще убиеш Карин?