— Не — отвърна Джоди. — Не искам да ставам като нея. Просто искам да ме види. Искам да ме види, че съм жива и не се боя от нея. Тя ме заключи да умра в караваната, без да ми остави нищо. Нито надежда, нито гордост, нищо. Трябва да се върна.
— Но ти имаш гордост!
— Това не е гордост, това е срам. Страхът от срама. Страхът, че съм прекалено уплашена да се изправя лице в лице с нея. Искам да отхапя ухото на моята мъчителка.
— Моля? Не те разбрах.
— Това е нещо, което навремето е направил дядо ми. Не го ли сторя, никога няма да мога да вляза в тъмна стая или пък в безлюдна улица, без да се боя. Дядо ми също така казваше, че Хитлер контролирал хората чрез страха. Искам тези хора да знаят, че не са ме уплашили. Не мога да го направя никъде другаде освен в лагера им. Хърбърт приближи количката си към нея.
— В това, което казваш, има истина, но с връщането си няма да постигнеш нищо. Ще имаш на разположение някъде десет секунди, в които ще се почувстваш славно, преди да те покосят.
— Няма, ако ми помогнете — каза Джоди. — Искам просто да им покажа лицето си. Това е всичко. Не избягам ли от това, няма да избягам от нищо друго през живота си. Но ако хукна, това ще означава, че те са победили. Тя ще е убила една важна част от мен.
Хърбърт не можеше да оспори гледната й точка. Ако беше на мястото на Джоди, щеше да иска да постъпи точно по същия начин. Това обаче не означаваше, че щеше да се съгласи с нея.
— Добре, а как предполагаш че ще се почувствам аз, ако ти се случи нещо? Освен това помисли си добре. Ти запази спокойствие. Ти воюва. Ти спаси живота ми. Не е необходимо да доказваш нищо.
— Не — възрази Джоди. — Моят демон е все още там. Аз тръгвам и вие не можете да ме спрете. Ще ви изпреваря.
— Не се заблуждавай от количката ми, скъпа Джоди — заяви Хърбърт. — Поискам ли, мога и да летя. — Той дръпна пръста й и започна да набира повторно номера. — А и освен това не мога да ти позволя да се самоубиеш. Ще ни бъдеш нужна на съдебния процес. Тази сутрин бях с един германски правителствен служител, заместник-министърът на външните работи Рихард Хаузен. Той се е посветил на унищожението им. Отмъсти и ти по този начин.
— Той се е посветил на унищожението им — повтори Джоди. — А те вероятно — на неговото. Стотици срещу един. Кой мислите, че ще победи в крайна сметка?
— Зависи от това кой е този „един“.
— Точно така — отвърна тя.
— Предавам се — каза Хърбърт. — И въпреки това не мога да ти позволя да тръгнеш.
Тя се изправи и тръгна.
— Джоди, спри! — изсъска Хърбърт. — Върни се!
Тя поклати глава и продължи да се отдалечава. Хърбърт изруга и потегли след нея. Изведнъж някакви съчки изпращяха зад него. Той спря, заслуша се и отново изруга, този път наум.
Някой вървеше след тях. Или ги бяха чули, или идваха да проверят какво е станало с полицая. Не че това имаше някакво значение. Джоди беше на около двадесетина метра от него и се отдалечаваше с всяка секунда. Не можеше да я повика, за да не се издаде. Можеше да направи само едно нещо.
Беше тъмно като в рог. Бавно и внимателно Хърбърт дотъркаля количката зад едно от дърветата и се заслуша.
Разнесе шум от стъпки на двама души. Спряха точно там, където бе тялото. Въпросът беше дали щяха да продължат, или да се върнат?
След един момент стъпките продължиха към него. Хърбърт издърпа късия прът изпод облегалката и зачака. Стъпките на Джоди се отдалечаваха надясно от него. Изпитваше бяс от безсилието си да я повика и да я предупреди.
Двама мъже го доближиха. Разпозна синьо-сивите мушами. И двамата бяха от микробуса. Изчака ги да го подминат и халоса втория отстрани по бедрото. Мъжът се сгъна на две. Приятелят му се извърна с автомат, готов за стрелба, но Хърбърт замахна повторно с пръта и го стовари върху коляното му. Мъжът залитна към него и Хърбърт повтори удара си, този път вече по главата. Халоса и първия и го просна до другаря му.
Би трябвало да ги убие. Но това щеше да го превърне в същия като тях, знаеше го добре. Така че прибра пръта и забърза подир Джоди.
Макар и да се движеше по-възможно най-бързия начин, знаеше, че тя вероятно се е отдалечила прекалено много, за да я настигне. Помисли си дали да не се обърне за помощ към Хаузен, но на кого би се доверил Хаузен? Според Пол политикът не знаел дори, че бившият му собствен помощник е бил неонацист. Да извика полицията също не можеше. Беше убил човек и вероятно щяха да го елиминират преди Джоди да успее да се измъкне. Но дори и да бяха на страната на правосъдието, коя окълцана група от пазители на реда би посмяла да навлезе в отдалечен лагер на войнстващи радикали в разгара на Дните на хаоса? Особено радикали, които спокойно бяха застреляли част от състава на снимачен екип.