— Не се отнасяш достатъчно сериозно — поглежда ме Марино.
— Към кое по-точно?
— Някой ни наблюдава. Въпросът е кой и защо. Не се съмнявам, че някой следи и Брайс. Как иначе ще обясниш татуировката на марихуана.
— Няма нищо за обясняване. Той няма никаква татуировка.
— Напротив. И то именно на лист марихуана, както стана ясно от онова обаждане.
— Невъзможно! Толкова се страхува от игли, че не се ваксинира срещу грип!
— Явно не си в час. Татуировката му се намира точно тук. — Марино се навежда и забива месестия си показалец от външната страна на левия си глезен. От мястото, на което седя, не бих могла да видя повече подробности, дори да имах такова желание. — Обаче е фалшива — добавя той. — Мисля, че не знаеше за нея.
— Явно не зная много неща.
— Листът марихуана е временна татуировка. Поставил я е на шега предната вечер, когато двамата с Итън излизали с някакви приятели. Типично за Брайс. Решил, че ще я измие, преди да си легне, но повечето временни татуировки издържат цяла седмица.
— Очевидно си разговарял с него. — Поглеждам зачервеното лице на Марино. — Той ли ти се обади?
— Аз се свързах с него, когато чух за обаждането на 911. Попитах го за татуировката и той ми изпрати селфи с нея.
Поглеждам в страничното огледало колите, които се движат край нас. Минава ми през ума, че не зная с коя кола ще пристигне Бентън. Може да е с неговото „Порше Кайен Турбо“. Или с неговото „Ауди Ер Ес 7“. А може да е и със служебната кола. Сутринта се занимавах с кучетата, Сок и Тесла, когато Бентън излезе още по тъмно, затова не го видях и не чух да потегля.
— Татуировката е проблем, Док — казва Марино. — Тя придава достоверност на телефонното обаждане. Доказва, че който и да се е оплакал, че двамата с Брайс нарушавате обществения ред, ви е видял… освен ако има друго обяснение откъде този човек е научил за татуировката или как сте били облечени.
Разпознавам рева на турбодвигател, който сменя скоростите. Ослушвам се, тъй като шумът прозвучава по-близо и по-силно.
— Още ли възнамеряваш да я посрещнеш? — пита Марино.
— Кого? — Проследявам с поглед черното ауди на Бентън, което минава покрай нас, превключва на по-ниска предавка и спира точно отпред.
— Дороти.
— Това е планът.
— Ако имаш нужда от помощ, за мен ще бъде удоволствие да я взема от летището — предлага Марино. — И въобще, ако имаш нужда от каквото и да било, само кажи. Особено след като има голяма вероятност полетът да закъснее.
Не си спомням да съм му казвала, че сестра ми пристига, нито пък че ще я взимам от летището. Той не го чу за първи път, когато Луси позвъни преди малко. Очевидно знаеше предварително.
— Много мило — отговарям му. Черните му очила се насочват към багажника на аудито, тъй като Бентън маневрира толкова близо до тротоара, че между бордюра и титановите джанти не може да се провре дори игла.
Матовочерното купе мърка като пантера, която се готви за скок. През затъмненото задно стъкло успявам да различа силуета на Бентън, формата на красивата му глава и гъстата коса, побеляла, откакто го помня. Стойката му е изправена, а раменете му са широки и наистина прилича на хищна котка. Сивите му очила ни наблюдават в огледалото за задно виждане. Отварям вратата на колата и когато излизам навън, жегата се стоварва върху ми като нагорещена тухла. Благодаря на Марино, че ме докара, макар да не го бях искала.
Наблюдавам как Бентън слиза от колата. Изправя високото си слабо тяло. Винаги изглежда безупречно. Не забелязвам дори една гънка по перленосивия костюм, който облече сутринта, сиво-синята му копринена вратовръзка е стегната в безукорен възел, а старинните му копчета за ръкавели от бяло злато блещукат под лъчите на залязващото слънце.
В състояние е да озари дори страниците на „Венити Феър“ със силните си и същевременно изящни черти, платиненобяла коса и очила с рогови рамки. Той е висок и слаб, но силен, а зад спокойното му излъчване се крият стоманени мускули и пламенно сърце. Никога не бихте предположили какво представлява истинският Бентън Уесли, скрит зад елегантния костюм, ушит не просто по поръчка, а на ръка, защото той произлиза от богато семейство в Нова Англия, натрупало състояние още преди няколко поколения.
— Здравей — казва той и взима плика ми с покупките, но продължавам да стискам чантата с лаптопа.