Взимам лупата, отмятам косата й и откривам няколко червени белега, миниатюрни червеникави изгаряния, не по-големи от тиренце или пунктир отдясно и отляво на врата. Отпред няма нищо. Отново си представям Елиза Вандерстийл, загряла и запотена, но жива и дружелюбна на тротоара пред Харвард Клуб. Носеше кърпа около врата.
Кърпа на сини индийски мотиви, сигурна съм в това. Спомням си, че ми се стори някак си избеляла, може би леко оръфана по краищата, сякаш е стара и доста използвана. Питам Марино дали са открили кърпата и му я описвам. Дали близначките не са я прибрали в раниците си и той да не е разбрал откъде е?
— Не — отговаря Марино, — не видях нищо подобно, но ще помоля Фландърс да провери отново, докато момичетата са още в стаята с маргаритките.
— В противен случай би трябвало да е тук някъде — казвам аз, — освен ако не я е свалила, след като я видях на Куинси стрийт. Важното е, че ако е носила шалче или кърпа, то би могло да защити предната част на врата й, стига платът да е бил прибран изцяло или частично под брадичката й, когато тялото й се е нагряло. Намерим ли кърпата, може да открием изгаряния, които да потвърдят това.
Обяснявам му, че трябва да проверим дали по-рано вечерта в района е имало гръмотевична буря. Добавям, че отмятането на колието отзад на врата може би е най-лошото, което би могла да направи.
— Най-вероятно е била изпотена, а електричеството обича потта. Въпреки това кожата не е най-добрият проводник — обяснявам аз. — Намирането на скъсаната златна верижка променя нещата и може да обясни защо Елиза Вандерстийл е мъртва.
— Защото токът би ударил сърцето й. — Марино наблюдава как поставям малък кафяв хартиен плик върху една от ръцете й. — Токът трябва да преодолее сериозно съпротивление, което обяснява защо впоследствие по някои жертви не остават никакви следи освен изгаряния. Познавам човек, който изгуби пръст, но нищо повече.
— Ако електрическият ток не е преминал през тялото й, може би щеше да оцелее — съгласявам се аз. — Обзалагам се, ще установим, че не е загинала от раната на главата.
— Затова внимавам с бижутата, когато работя в близост до електрически уреди. Това вбесяваше Дорис, защото отказвах да нося голямата сребърна гривна, която тя ми подари. После спрях да нося брачната халка, а тя реши, че й изневерявам — разказва Марино, сякаш го чувам за първи път, но се познаваме толкова отдавна, че зная почти всичко за него.
През всичките тези години — а те са поне двайсет — откакто се разделиха, той не спира да говори за бившата си жена. Дорис е ученическата му любов, семпла жена, търпелива и многострадална, но в един момент й писна и избяга с друг мъж. Зная, че Марино още не я е забравил. Надявам се на това най-вече заради сестра ми и се опитвам да не мисля върху думите, които Бентън изрече в клуба.
Прикрепвам с помощта на тиксо хартиените кесии към китките и глезените, за да съм сигурна, че от тях няма да изпадне, но няма и да полепне нещо по пътя до Центъра по съдебна медицина.
— А сега какво? — пита Марино, когато чува мъжки гласове до входа на шатрата.
Пристягам тиксото, когато инспектор Барклей отново надниква вътре.
— Имате ли нужда от нещо? — извиква той.
— Сериозно ли питаш, Клей? — отвръща му Марино. — Аз лично имам нужда да спреш да идваш тук и да задаваш този въпрос! — След което подбелва театрално очи и бавно поклаща глава.
Изчаква Барклей да излезе, за да ме пита за „шантавите модели“, които понякога откриваме в пораженията от мълнии, особено по гърдите или гърба на жертвите. Казва, че му напомняли за полета над низините на Южна Каролина с хеликоптера на Луси. За приливите, при които водата плъзва по брега и навлиза в солените тресавища и заливните тераси. Процесът, който Марино описва, се нарича арборизация или образуване на дървовидни разклонения. А също и фигури на Лихтенберг заради необичайния червеникав рисунък, който мълнията често оставя върху повърхността на кожата. Ако човек не знае какво да търси, видяното може да го стресне, а механизмът, който поражда тези фигури, все още не е напълно изучен. Възможно е да се пръскат капилярите по пътя, който електрическият заряд изминава по тялото. По Елиза Вандерстийл няма и следа от подобни фигури.