Като изключим обстоятелството, че от авиокомпанията са изгубили един от огромните й дизайнерски куфари. Но не го изричам на глас.
Кацнала е без проблем с почти целия си багаж, уведомява ни Бентън относно моята суетна, самовлюбена и досадна сестра, която винаги се е отнасяла с най-близките си като с хора от по-долно потекло.
— Вече е в колата, нали? — Марино държи да се увери, че възлюбената му е добре. — Защото не ми е пращала съобщение вече два часа. И спря да отговаря на есемесите ми.
Sotto l’incantesimo! — щеше да възкликне баща ми. Марино е омагьосан. Двамата с Дороти са поддържали контакт дори по времето, когато аз работех на това проклето местопрестъпление, и той не ми е казал нито дума. Ужасена съм, че може да съм изрекла на глас нещо толкова неприятно. А може и да не съм. Може само да съм си го помислила, без да съм го казала.
Марино се държи така, сякаш не съм казала нищо. Взирам се внимателно и изведнъж го виждам двоен, облечен изцяло в бяло като зайче. Никой не изглежда обиден. Аз обаче не мога да бъда сигурна. Затварям очи, а миг по-късно ги отварям отново. Марино се държи съвсем нормално. Надявам се да не съм казала проклето местопрестъпление. Не че не ругая понякога. Но рядко го правя. А сега просто не съм в състояние да мисля. Ще избухна като вулкан. Електролитният ми баланс отиде по дяволите и това вади организма ми от равновесие.
— Важното е да е добре — казва Марино на Бентън. — В момента полетите са истински кошмар заради повишеното ниво на терористична заплаха. — Опитва се да говори спокойно, но не успява.
— Тя е с Джанет и Деси — казва Бентън, без да откъсва поглед от мен.
— Значи е в колата на път за дома им? — пита Марино, но Бентън не му обръща внимание.
— Трябва да поговорим, Кей. Трябва да дойдеш с мен — заявява той и аз долавям тъгата, скрита под желязната воля на съпруга ми.
Свалям качулката и усещам, че косата ми е залепнала за главата. Взимам куфарчето си, което ми се струва ужасно тежко, и се запътвам към Бентън.
— Какво има, Бентън? — подвиква му Марино. — Омръзна ти компанията на костюмарите? Липсва ти адреналинът? Реши да се отбиеш и да видиш как бачкат истинските следователи?
Марино стои зад мен и говори достатъчно гръмогласно, за да счупи звуковата бариера. Не спазва никакво благоприличие. Нарича ФБР с подигравателното ФРБ като в онази компютърна игра „Гранд Тефт Ауто“, за да не използва по-неприлични думи. Сетне млъква изневиделица, защото по мрачното изражение на Бентън не трепва нито мускулче. Той не чува и не вижда нищо освен мен.
— По дяволите! — Марино проумява, че се е случило нещо сериозно. — Ей? Какво става?
— Не изглеждаш добре, Кей. — Бентън е безкрайно мил и загрижен. — Трябва да седнеш.
Протяга ръка към мен, но аз се отдръпвам. Маншетите на ръкавите ми са изцапани с кръв. Трябва да се дезинфекцирам. Трябва да се измъкна от този синтетичен гащеризон, преди да съм се задушила в него. Изпитвам клаустрофобия, увита съм като мумия от главата до петите и започвам да дишам все по-бързо и по-плитко.
Полагам всички усилия, за да скрия, че всеки момент ще припадна. Добре осъзнавам опасните симптоми. Един от тях е, че спрях да се потя. Вече не.
— Какво ще кажеш да седнеш и да пийнеш нещо? — загрижен е Бентън.
Винаги е бил такъв и от мига, в който се озовахме заедно в едно помещение, не можех да откъсна поглед от него. Той е мил, любезен и загрижен дори когато не се налага, дори когато повечето хора не са такива. Не се държи като повечето си колеги от силния пол, които виждат в мен бюст и задник в лабораторна престилка. Никога не ме нарича мадам или госпожо. Винаги изрича името ми.
— Имаме ли „Гаторейд“? Или нещо подобно…? — пита Бентън, защото би направил всичко за мен.
— Не мисля, но ще потърся. — Марино прикляква до хладилната си чанта „Харли Дейвидсън“. С помътнелия си поглед едва виждам как месестите му пръсти напипват малката метална висулка на ципа.
Сядам върху куфара с криминологично оборудване и чувам Марино да дърпа ципа на чантата. Започвам да свалям гащеризона, но това ми се удава с голяма мъка.
— Трябва да поговорим за Бригс — казва Бентън.
— За това, че отмени участието си в лекцията? — Зная, че думите звучат неубедително, жалко дори, но това е самозаблуда, при която приемаме желаното за действително.
Зная, че не това е причината съпругът ми специален агент Бентън Уесли да дойде за мен. Не е дошъл, за да ми съобщи някаква информация, свързана с лекцията, а защото американското правителство се нуждае от професионалните ми умения. Каквото и да иска ФБР, то едва ли ще е в мой интерес. Никога не е. В сто процента от случаите.