Питам Бентън. Трябва да зная със сигурност. Къде е бил Бригс? У дома си в Мериленд? Искам да зная със сигурност и не ми пука дали Бентън не иска да говори пред Марино. Не ми пука дали изобщо не иска да говори. Пет пари не давам кой разследва случая. Има неща, които трябва да зная. И трябва да ги науча веднага!
— Да, в Бетезда — отговаря Бентън, но погледът му ме предупреждава да не го притискам повече, тъй като не бива да обсъждаме това тук.
— Къде е била Рути? — продължавам да питам аз. — Вкъщи? — Това поне може да ми каже.
— Приготвяла е вечеря.
Кухненската мивка гледа към терасата от червена секвоя и оградения заден двор. Басейнът обаче не се вижда, защото е разположен встрани, близо до бараката с инструменти и хранилката за птици. Колко пъти казвах на Бригс, че мястото не е подходящо. Ако получеше сърдечен удар, ако се случеше нещо, никой нямаше да забележи навреме.
Повтарях му да си вземе дефибрилатор, да си сложи охранителни камери. Когато му поставиха пейсмейкър, му подарих комплект камери и монитор, за да може Рути да го наблюдава от различни помещения в къщата.
Благодаря, но не — каза ми той. — Не искам да ме шпионират повече, отколкото ме шпионират в момента.
Разбирам, че преди около шест часа генерал Бригс е излязъл през задната врата с кърпа и очила за плуване. Бил е по бански, но бос. Била съм в дома му безброй пъти. Затворя ли очи, мога съвсем ясно да видя басейна с размерите на голямо джакузи. Помня, че Бригс го монтира в задния двор преди може би петнайсет години, когато старите футболни травми започнаха да се обаждат.
Замени сутрешното тичане с плуване и след като инсталира басейна в дома си в Мериленд, поде същинска война срещу изкуственото течение. Искаше ли да наблегне на издръжливостта, плуваше по-малко, но при по-неблагоприятни условия. Слагаше си ръкавици за плуване или плавници, за да увеличи съпротивлението. Питам дали този път е плувал с тях. Бентън няма представа. Наблюдавам как Марино хваща дръжката на огромния си куфар „Пеликан“ и го придърпва към входа на тентата. Навън се разнасят гласове и тракане на носилка.
В този момент започва да звъни телефонът на Марино. Избраната мелодия е на противовъздушна сирена от Втората световна война. Чувала съм я и преди, но много рядко. Той се отдалечава от куфара си, а също и от нас, за да разговаря с някого, който стои високо в хранителната верига на полицейското управление на Кеймбридж.
— Да, още съм тук. Всичко е готово. Какво? Не може да бъде! — Гласът му издава раздразнението му, но всичко е под контрол. — Да, чувам ви. Не, не съм изненадан. — Поглежда към Бентън и казва: — Кога е станало това, по дяволите?
Полите на тентата се отмятат отново и към нас се присъединява Харълд. Изглежда уморен, но спокоен, дарява ме с усмивка, изпълнена със съчувствие. Пита дали се нуждая от нещо. По лицето му разбирам, че е научил за Бригс. Нашият Център по съдебна медицина съществува благодарение именно на генерал Джон Андерсън Бригс. Той ни помогна да го създадем и ни отдели значителна част от времето си през годините. Харълд, Ръсти и останалите от екипа ми ще бъдат съкрушени. Но не колкото мен.
— … звучи логично. Би било твърде мило от негова страна да ми го каже сам, след като разговарям с него през последните петнайсет минути — казва Марино и хвърля презрителни погледи към Бентън.
— Тук е горещо като в ада — кимва мрачно Харълд и ме поглежда, сякаш съм потенциален клиент на погребално бюро.
Не се съмнявам, че в момента обмисля какви лепила и гримове да използва и дали имам нужда от маджун.
— Моля да ме извините, че ще го кажа, доктор Скарпета…
— Не, не те извинявам, Харълд! Не искам да чувам, че изглеждам по-зле от някои мои пациенти.
— Проклет кучи син! — Марино е приключил телефонния си разговор.
— Струва ми се само, че имате нужда от почивка. — Харълд взима празната бутилка от спортната напитка и я оглежда, преди да се намръщи и да я изхвърли в чувала с боклука. — Забелязахте ли, че срокът на годност е изтекъл?
— Да, Харълд, ти си единственият освен мен, който обърна внимание на това. Благодаря ти, знаеш къде да ме намериш. — Поглеждам влажния и мръсен гащеризон и ужасните обувки. — Ще се видим в офиса.
— Не зная дали ще можете да стигнете дотам. Мисля, че горещината ви е дошла в повече. — Слага чифт ръкавици и продължава: — Както и да е, не съм сигурен, че трябва да продължавате да се измъчвате. — Загриженото му лице усърдно преценява състоянието ми.