Бентън проследява с поглед как тъмносиният джип на Марино се влива в потока от коли, а над асфалта се вдига пара, благодарение на която въздухът изглежда по-гъст и по-мръсен.
— Надявам се следобедът ти да е минал по-добре от моя. — Добре осъзнавам как изглеждам в сравнение с безупречно елегантния си съпруг. — Съжалявам, но изглеждам ужасно.
— Какво те накара да тръгнеш пеша?
— Не започвай и ти! Да не би Брайс да ви е изпратил съобщение, че в района на студентското градче се издирва слънчасала жена с бримка на чорапите?
— Наистина не би трябвало да го правиш, Кей. Поради куп причини.
— Явно си разбрал за обаждането на 911. Това ли е новината на деня?
Не ми отговаря, защото не е необходимо. Знае всичко. Вероятно Брайс му е позвънил, защото Марино едва ли би го направил.
4.
На тротоара зад нас звъни велосипеден звънец. Отстъпваме встрани, за да направим място на млада жена, която ни подминава.
Спира пред нас, сякаш се е запътила към същото място, на което отиваме и ние. Слиза от колелото и когато сваля черните спортни очила, виждам потното й, зачервено лице. Погледът ми е изпълнен със съчувствие. Разкопчава каишката на синята си предпазна каска и забелязвам прибраните назад дълги кестеняви коси, сините шорти и бежовата блуза. Обзема ме странно чувство.
Оглеждам финия памучен шал с индийски десен, маратонките „Конвърс“ с цвят на слонова кост, спортните чорапи на сиво-бели райета, докато тя се взира първо в телефона си, а после в тухлената фасада на Харвард Клуб, сякаш очаква някого. Пише нещо с пръсти по екрана, сетне поднася телефона до ухото си.
— Здравей — казва тя на когото там се обажда. — Тук съм.
Едва сега осъзнавам, че причината младата жена да ми изглежда толкова позната е много проста. Срещнахме се преди половин час.
Тя беше в „Лоуб“, когато купувах билетите за театър. Помня, че я видях, когато прекосявах коридора на път за дамската тоалетна. Беше на двайсет и няколко и говореше с британски акцент, който ми се стори малко изкуствен и дори театрален. Чух я да разговаря със служители и актьори от Американския репертоарен театър.
Забелязах я и във фоайето да закачва листчета с рецепти по стените, които вече бяха покрити със стотици подобни. В тази постановка на „Сервитьорка“, театърът кани зрителите да споделят любимите си лакомства и да разкрият семейни кулинарни тайни, затова си направих труда да им отделя няколко минутки. Аз обичам да готвя, а сестра ми обича сладкиши. Най-малкото, което мога да направя, е да й приготвя нещо специално, докато е тук. Тъкмо преписвах рецепта за пай с фъстъчено масло, когато въпросната млада жена закачи още едно листче.
— Предупреждавам ви. Жесток е! — каза ми тя и когато се извърна, видях колието й със златен череп, което ми навя мисли за пирати.
— Моля? — огледах се аз, защото не бях сигурна, че говори на мен.
— Паят с фъстъчено масло. Особено ако добавите шоколад. Можете само да го залеете отгоре. Истински шоколад. Не слагайте натрошени сухари от черно брашно, защото смятате, че ще се получи по-добре. Няма. Обещавам ви. И използвайте истинско масло, а не нискокалорично.
— Спокойно можете да минете и без нискокалорични храни — казах й аз, защото изглеждаше в отлична форма.
Сега същата тази млада жена стои пред двама ни с Бентън на Куинси стрийт. Прибира айфона си в леденосинята си чантичка и неволно бута шишето си с вода, което се търкулва по тротоара право към нас. Бентън се навежда, за да го вземе.
— Извинете. Много ви благодаря. — Лицето й е зачервено, обсипано с капчици пот.
— Днес това определено ще ви трябва — казва той и й подава шишето, а тя го поставя на стойката. В същия момент забелязвам млад мъж да прекосява моравата пред клуба.
Очилата й са насочени право към него, докато яхва отново велосипеда, намества се на седалката, а върховете на маратонките й допират тротоара. Младежът е слаб и мургав, облечен е с официални панталони и риза, закопчана догоре, като човек, който работи в офис. Застава пред нея, запотен и ухилен, след което й връчва плик на „Федекс“, който е надписан, но не и запечатан.
— Благодаря — казва младежът. — Сложи билетите и можеш да го изпратиш.
— Ще го направя на път за вкъщи. До по-късно — отвръща тя и го целува по устните.
Той се връща в клуба, където предполагам, че работи. Младата жена слага каската си, но не си прави труда да закопчае каишката под брадичката си. Обръща се към мен и се усмихва.