Питам дали Бригс е носил други метални предмети. Нещо на него или около него, което да затвори веригата, ако наистина е влязъл в контакт с източник на електричество.
— Само гривната — отвръща Бентън. — Не е носил нито халката, нито армейските опознавателни плочки.
— И не би трябвало. Винаги ги сваляше, преди да влезе в басейна. Последния път го видях да ги оставя в една чиния на кухненската маса — спомням си аз.
— Там са били и този път, ако съдя по снимките, които видях.
— Всичко изглежда нормално — казвам аз и спирам, за да изтърся едно камъче от обувката си. — Направил е това, което обикновено прави, но въпреки това вие веднага сте заподозрели, че нещо не е наред? Няма значение, че става въпрос за генерал-лейтенант с най-висок достъп до секретна информация. Дори шпионите могат да се удавят или да получат сърдечен удар. Какво е заинтригувало твоите работодатели и ги е накарало да се задействат толкова бързо?
— Един телефонен разговор — казва Бентън. Става въпрос за обаждането от Вашингтон, което получи, докато напусках Харвард Клуб.
Оказва се, че не го е търсил нито директорът на ФБР, нито главният прокурор.
Съпругът ми е бил изигран. Получил е същото обаждане като Марино няколко минути по-рано. Нямам представа откъде Бентън е научил за това. Може Луси да му е казала. Но докато връщам лентата в главата си до момента, който зарязахме недокоснатата си вечеря, осъзнавам, че Марино ми позвъни, за да ми разкаже за обаждането от Интерпол точно когато Бентън е отговарял на своето обаждане.
— Някой се представи за служител на Националното централно бюро, НЦБ. — Бентън отключва телефона си, но дисплеят му е толкова слабо осветен, че ми е трудно да видя каквото и да било. — Заяви, че ми е изпратил снимка, и наистина го бе направил.
Протяга телефона, за да мога да я видя. Опитвам се да си спомня дали някой се е държал странно, да се е навъртал около нас преди десет дни, в съботната вечер на 27 август. Ровя в паметта си с надеждата да открия някой, който може да е проявил прекалено внимание към нас, да ни е следил с поглед или да се е навъртал наоколо, да е проявявал нездраво любопитство към генерал Бригс, когато вечеряхме с него и съпругата му в хотел „Палм“ във Вашингтон преди по-малко от две седмици. Ресторантът беше пълен предимно с бизнесмени и доста шумен, доколкото си спомням.
— Не си забелязал някой да прави снимки и нямаш представа…? — Бентън поклаща глава, преди да съм довършила въпроса си. Не.
На екрана на телефона Бригс е широко усмихнат, но снимката е била обработена с „Фотошоп“ и лицето му е зачертано от дебел черен X. С едната си ръка е прегърнал Рути. Двамата седят срещу нас. Вдигнали сме чаши в наздравица, в компанията на комикси и карикатури на Денис Белята, Спайдърмен и Никсън.
Беше приятна вечер, изпълнена с разговори на професионални теми, но не само. Двамата с Бригс обсъдихме лекцията. Изпихме няколко уискита, докато уточним подробностите около утрешното събитие в института „Кенеди“. Докато се взирам в снимката, изпитвам болезнено противното чувство, че един толкова щастлив миг, уловен във времето, може да се превърне в нещо подобно.
— Очевидно някой е бил в ресторанта или е стоял до прозореца, докато сме вечеряли — казвам на Бентън. — Смяташ ли, че е била Кари Гретхен?
— Честно казано, да. Мисля, че тя самата или човек, когото е изпратила, са били наблизо или са минали оттам… зависи каква технология са използвали. Очевидно е, че някой ни е снимал.
— И какъв е смисълът?
— Една от целите е да ни извади от равновесие — обяснява Бентън. — За нея е важно да стои непрекъснато в центъра на нашето внимание. Иска да ни напомня за своето присъствие, да ни показва, че е по-умна от нас, че винаги ни изпреварва с една крачка. Не бива да забравяме, че това е състезание.
Аз обаче го забравям. Не мога да мисля непрекъснато за нещо подобно. Никога не съм разбирала хората, включително собствената ми сестра, които полагат толкова много усилия да вгорчат живота на някого, да спечелят някакъв въображаем двубой.
— Тя иска да привлече нашето внимание, да събуди нашия страх. — Бентън продължава да обяснява за пореден път какво цели Кари. — Основната й задача е да наложи волята си над нас, да получи последната дума. Да установи контрол и да увеличи този контрол.
— С кого мислеше, че разговаряш, когато видя телефонния код на Вашингтон и прие обаждането? — питам го аз. — Наистина ли реши, че е следовател от Интерпол?