За няколкото кратки минути, откакто седнах в колата, не съм задала нито един въпрос. Но доколкото разбрах, човекът на задната седалка до мен е от Вашингтон или от някое място близо до столицата. Като Куонтико или Лангли. Нямам представа с какво се занимава, но явно случайно се е оказал в Бостън тази седмица. Не зная името му. Може и да го е споменал, докато се качвах в колата, но не мисля. Почти сигурна съм, че не е изрекъл и една дума, откакто закопчах колана.
Вътре в салона мирише на пържени картофи, а радиото е включено достатъчно силно, за да разпозная гласа на Хауърд Стърн и втория водещ Робин Куивърс. Не мога да позная от кое шоу е този запис. Не знаех, че Махант е почитател на Хауърд Стърн. Не го очаквах. За малко да ми стане по-симпатичен. Но не. Не би било умно от моя страна.
Не сваляй гарда си.
Петдесет и няколко годишен, гологлав, с очила с дебели рамки, той шофира с една ръка на волана, а с другата държи чаша кафе от „Дънкин Донътс“ и отпива бавно през сламка. Винаги се е държал мило с мен, но обикновено сме се виждали на служебни приеми, празнични поводи, такива неща. Не сме близки. Гледам да не се сближавам с никого от ФБР.
Още в първия ден на нашето запознанство Бригс ме предупреди да не вярвам на федералните. Това винаги ми се е струвало забавно, тъй като той беше — или по-скоро е бил — федерален агент.
Можеш да работиш с тях, но никога не сваляй гарда — казваше ми. — И за бога, Кей, не си сваляй гащите, в противен случай ще разбереш по трудния начин, че този свят е само за мъже.
Няма никакво значение, че не е честно, заявяваше той с вдигнат пръст. Ако животът беше честен, хората като нас щяха да останат без работа. Чувам звънкия му глас в главата си. Приковаваше вниманието, независимо какво казваше или на кого. Не послушах съвета му да не си свалям гащите, а и Бригс — каквото и да твърдеше — не се оказа кой знае колко мотивиран от строгите си морални принципи.
Изпитваше чувства, които датираха от самото ни запознанство. И двамата изпитвахме чувства. Беше достатъчна една целувка. Беше достатъчен и един протест, за да спрем, но не го направихме. Спомням си запъхтяното ни дишане и трополенето на дъжда по покрива. Никога няма да забравя мига, в който угаси фаровете на своята рубиненочервена „Карман Гиа“, паркирана пред занемарената сграда, в която живеех със съквартирантката ми, токсиколожка. Казваше се Лола, на испански галено от Долорес. Името й означаваше тъга или мъка и много й подхождаше.
Бяхме млади и неопитни, току-що постъпили в Центъра по съдебна медицина на окръг Маями-Дейд, където Бригс беше мой началник, а Лола тънеше в печал. Непрекъснато я дразнех и разочаровах, макар по онова време да не го осъзнавах. Почти никога не ми казваше кога ще излезе или ще се прибере, несъмнено го правеше от желание да ме засегне, да провокира ревност. Но в онази дъждовна ветровита вечер знаех, че не си е у дома и няма да се прибере скоро.
По ирония на съдбата, Лола си бе направила труда да ми натякне, че излиза, сякаш за да внуши, че тя води активен социален живот, за разлика от мен. Бригс ме разпитваше за нея, защото я намираше за странна и досадна. Какво представлява съвместният ни живот? Дали се притеснявам да не отрови овесената ми каша? Кога ще се прибере у дома? В един момент полетях на седмото небе. Присмивахме се на капките дъжд, които трополяха по тавана и прозорците. Бригс изключи чистачките. Над главите ни се изливаше същински потоп. Прозорците се замъглиха, но ги изтрихме колкото да погледнем към втория етаж, към потъналия в мрак прозорец на малкия апартамент, който делях с друг човек, защото не можех да си позволя друго.
Беше очевидно, че у дома няма никого. Беше очевидно и защо Бригс иска да ме изпрати до вратата с чадър. Не беше джентълмен, а и аз не бях дама. Беше идеалното стечение на обстоятелствата, чието начало бе поставено още когато износеният съединител на моята таратайка се счупи късно вечерта на магистралата „Дикси“, която свързва летището на Лодърдейл с Маями.
Лола беше излязла с бившия си приятел, както не пропусна да ми натякне. Сестра ми Дороти не си вдигна телефона, майка ми — също. Бригс бе единственият човек, с когото успях да се свържа, след като тръгнах по банкета на магистралата и стигнах до бензиностанция с обществен телефон. Той ме откара у дома, а после… така и не каза истината на Рути.
Тя бездруго беше решила, че съм от жените, които разбиват чужди семейства, преди още да бях станала такава. Защо да й казваме, че е била врачка или пророчица? Защо да й казваме, че е била права?